Рон Хаббард - Черно сътворение

— А колко G поемат те? — попитах аз, без да се издавам, че съм впечатлен.

— За да компенсира ускорението, това устройство поема… Посочи към екрана.

Пишеше:

1289401409…!

Опитах се да накарам сърцето си да слезе от гърлото. Това значеше, че тялото ми, при отсъствието на синтезатори, би тежало 1289401409 пъти повече от нормалното и то само заради ускорението, а в момента, заради намаляването на скоростта!

— Така че — каза Хелър, — не мисля, че Влекач Две изобщо се е взривявал. Смятам, че гравитационните синтезатори са се повредили и екипажът просто се е сплескал. Корабът все още може да се носи някъде във вселената под формата на плазма. Само се знае, че е изчезнал. Затова не се притеснявам особено. Надявам се работниците добре да са си свършили работата по синтезаторите. Трябваше да заминем толкова бързо, че нямах възможност да проверя как работи новата инсталация.

Екранът просветна и изчезна, а той се усмихна успокоително.

— Затова не се притеснявай, че влекачът може да гръмне. Няма такава опасност. Ние можем да направим бум, но не и влекача.

Хелър остави клавиатурата.

— Що се отнася до времето на пристигане, нямаше да е трудно да го спазим. Но трябва да умееш много добре да разчиташ екраните, за да се приземиш в непознат район.

— Капитан Стаб е просто малко нервен. Все е начумерен, като повечето стари подофицери, и е станал прекалено предпазлив. Иска да огледа мястото на дневна светлина, преди да се приземи за първи път, това е всичко. Така че, ще повиси отгоре на около петстотин мили и ще наблюдава с часове. Като се увери, че няма движение в района и че базата не е капан, ще се приземи, веднага щом се стъмни.

— Много лошо. Планирах да се приземим преди изгрев-слънце, защото смятах, че искаш възможно най-бързо да се заема с работата. А сигурно има и неща, които ти искаш да свършиш в базата.

Все пак, това има и своите преимущества. И аз ще мога да доогледам така наречената база. Ще ти кажа нещо — в момента изглеждаш доста нестабилен. Защо не идеш да поспиш още малко, а като заемем позиция горе, някъде към обяд, да дойдеш при мен и да обядваме заедно? Тогава ще ми покажеш местата, които ще представляват интерес за нас. Ако бях на твое място, щях да си почина. Не изглеждаш добре, нали разбираш.

Дори не му казах да махне тези ужасни пламнали дири, които ни заобикаляха отвсякъде.

Изпсувах го наум.

Излязох от онази „бибип“ врата, точно както онзи „бибип“ окуляр бе показал — с отпуснати рамене, прегърбен!

Към обяд се почувствах далеч по-добре. Изключването на времевите двигатели бе минало съвсем гладко. Сега бяхме на допълнителните двигатели, които почти не работеха. Спах дълго и спокойно и след като вече бяха минали седемдесет и шест часа, откак бях взел онази „бибип“ шпора, тя бе излязла от кръвта ми.

Изгледах няколко комедии по Домашен екран в салона за екипажа и дори изиграх игра зарове с един от инженерите. Спечелих половин кредит.

Но най-добре се почувствах заради Стаб. Беше седнал на капитанското място и като свършихме играта, доближи голямата си уста до ухото ми. Прошепна:

— Наблюдавах те, офицер Грис и ако съм схванал правилно, добре ще го подредим този „бибип“, „бибипски“ имперски офицер, нали така?

Стана ми толкова хубаво, че можех дори да бъда остроумен. Тихо му казах:

— Чух те добре, направо унищожително.

Той се засмя. Да видиш един антиманко да се смее, представлява малко страховита гледка. Устите и зъбите им са много големи за триъгълните им лица. Смееше се гръмовито. Всъщност, за пръв път някой от тях се засмиваше и пилотът, който не беше на дежурство, явно така се е уплашил, че се втурна да види дали нещо не е наред.

Капитанът му каза нещо на ухо, той го каза на инженера, после двамата отидоха да го споделят с колегите си и не след дълго в предната част на кораба се чу същият доволен смях.

Като станах да си тръгвам, капитан Стаб ме хвана за ръката.

— Офицер Грис, ти си страхотен! Велики богове, офицер Грис, ти си страхотен!

И така, като отидох да обядвам с Хелър, се чувствах великолепно.

Хелър беше в горната каюта. Беше оставил поднос с искряща вода и кексчета и ми махна да седна.

Външният екран бе включен, за да се вижда гледката наоколо. Висяхме на слънце, петстотин мили над нашата база, само сто мили под пояса на Ван Алън. И някъде под нас беше Турция.

Корабът не висеше, а всъщност лежеше на една от страните си. Космонавтите са луди. Не ги е грижа дали са в нормално положение, или с главата надолу. Не ми беше съвсем удобно да седя на стол в перпендикулярно положение и да ям от поднос, наклонен по същия начин. В такива случаи винаги имам усещането, че непременно ще падна. Гравитационните синтезатори естествено се грижеха за това, но въпреки всичко внимавах с чашата. В такива моменти истински се радвах, че не съм космонавт!