Карън Монинг - Проклятието на черната луна

– Не. Но съм съвсем сигурна, че и бездруго ще ми го разкажете – промърморих, разтривайки слепоочията си.

– Складът е още там, но градът около него, изглежда, е бил... забравен. Имам предвид напълно забравен. Улиците не са почиствани. Боклукът не е бил събиран. Лампите не светят. Нечистотии са се натрупали в канавките. Мобилният ми телефон нямаше сигнал там. Точно в средата на града не можах да хвана сигнал!

– Не разбирам какво общо има това с мен – казах с най-отегчения си глас.

Той не ме чу и знаех, че в ума си отново върви по пустите, пълни с боклук улици. Една Мрачна зона не просто изглежда изоставена. Тя излъчва смърт и разлагане, кара те да се чувстваш гадно от нея. Ще те събуди посред нощ със сърце в гърлото, ужасен от тъмното. Аз спя със светнати лампи. Нося фенерчета непрекъснато.

– Намерих коли, изоставени на средата на улиците с широко отворени врати. Скъпи коли. От типа, които биват разглобени за части, преди собственикът да се е върнал с бензин. Обяснете това! – излая той.

– Може би нивото на престъпност в Дъблин намалява – предложих, като знаех каква лъжа е.

– Увеличава се неимоверно. От месеци. Медиите ни разпъват на кръст.

Определено го правеха. А след това, което видях тази вечер, местната ескалация на жестоки престъпления беше фактор, който специално ме интересува. В главата ми се зараждаше идея.

– Имаше купчини дрехи извън колите с портфейли в джобовете. Някои от тях бяха тъпкани с пари, просто чакаха да бъдат откраднати. За Бога, намерих два ролекса на тротоара!

– Взехте ли ги? – попитах с интерес. Винаги съм искала ролекс.

– Но знаете ли кое беше най-странното, госпожице Лейн? Нямаше хора. Нито един. Сякаш всички се бяха съгласили в един и същи момент да изоставят двайсет и няколко пресечки от града, точно насред каквото са правили, без да вземат нищичко – нито колите си, нито дори дрехите си. Голи ли са тръгнали?

– Откъде, за Бога, да знам?

– Това се случва точно тук, госпожице Лейн. Има район, който липсва на тези карти точно до книжарницата Ви. Не ми казвайте, че никога не поглеждате в тази посока, когато излизате!

Свих рамене.

– Не излизам много.

– Следя Ви. Излизате непрекъснато.

– Аз съм доста погълната от себе си, инспекторе. Рядко се оглеждам наоколо – хвърлих поглед зад него за десети път. Сенките все още се държаха съмнително, хванати в техния мрак, облизвайки тънки, тъмни, гадни сенчести устни.

– Глупости! Аз Ви разпитвах. Вие сте умна и схватлива, и лъжете.

– Добре, Вие обяснете! Какво мислите, че е станало?

– Не знам.

– Можете ли да измислите нещо, което да обясни това, което намерихте?

Един мускул заигра на челюстта му.

– Не.

– Тогава какво очаквате да Ви кажа? Че зли създания на нощта са превзели Дъблин? Че са точно там – посочих с ръка надясно, – че ядат хора и оставят частите, които не харесват? Че са обявили определени територии за техни и ако сте достатъчно глупав, за да вървите или карате в някоя от тях след мрак, ще умрете?

Ето, това беше толкова близо до предупреждение, колкото можех да направя.

– Не бъдете глупачка, госпожице Лейн!

– Вие също, инспекторе! – казах рязко. – Искате ли съвета ми? Стойте настрана от местата, които не можете да намерите на картите! Сега се махайте! – обърнах му гръб.

– Не съм свършил – каза той напрегнато.

Изглежда, напоследък всеки ми казваше същото. Не, определено не беше, но имах гадното чувство, че знам как ще свърши: С още една смърт на моята съвест, която да заема вече безсънните ми нощи.

– Оставете ме на мира или вземете заповед!

Плъзнах ключа в ключалката и отключих. Докато отварях вратата, хвърлих поглед през рамо.

Джейни стоеше на тротоара на почти същото място, което аз бях заемала преди няколко минути, взирайки се в изоставения квартал със сключени вежди и набраздено чело. Той не знаеше, но Сенките се взираха в него по онзи техен начин без лица, без очи. Какво бих направила, ако тръгнеше натам?

Знаех отговора и го мразех. Щях да извадя бързо фенерчетата си и да го последвам. Щях да направя пълен и абсолютен спектакъл, за да го спася от нещо, което той не можеше и никога нямаше да е в състояние да види. Вероятно щеше да ме заключи в крилото за душевноболни в местната болница като благодарност за грижите ми.

Главоболието ми ставаше брутално. Ако не вземех аспирин скоро, щеше да удари обратно към повръщането.

Той ме погледна. Джейни беше усъвършенствал това, което аз наричам лице на ченге – несъмнен невъзмутим критичен поглед, съчетан с търпелива сигурност, че на личността, с която си има работа, накрая ще ù поникнат няколко допълнителни задника и ще се превърне в пълен такъв; но аз бях станала по-добра в това да разчитам хората. Той беше уплашен.