Карън Монинг - Проклятието на черната луна

С ужас открих, че ръката ми се обръща към мен бавно, бавно, докато върхът, смъртоносният, причиняващ гниене връх не се насочи право към мен. Опитах се да го обърна, да го насоча към него, но не можех да помръдна. Мозъкът ми издаваше заповеди, които тялото ми отказваше да изпълни.

Изнасилването беше достатъчно ужасно. Не исках да умра като Малуш след това.

Когато върхът беше на половин сантиметър от кожата ми, се опитах да хвърля Копието, надявах се, че ще мога, и те просто ще забравят за него. Механизмът ми за пускане работеше, докато този за промяна на посоките – не (нещо, в което щях да намеря смисъл някой ден) и Копието изтрака по пода и през вратата към олтара. Заби се в основата на пиедестала със светена вода с такъв удар, че водата се плисна настрани, а когато падна върху Копието, засъска и вдигна пара.

Принцовете отново приеха статична форма и станаха толкова невъобразимо красиви мъже, че докато ги гледах, имах чувството, че съм попаднала в миг на истинско съвършенство. Това нарани душата ми и аз заломотих без думи. Бяха голи и носеха само лъскави черни торкви[15], които се виеха като течен мрак около шиите им. Гъвкавите им златни тела бяха татуирани в ярки, сложни шарки, които бягаха по кожите им, като калейдоскоп от буреносни облаци по позлатено небе. Светкавица блесна в искрящите им очи.

Дълбоко в мен ù отговори гръм.

Не можех да ги гледам. Беше прекалено. Обърнах се, но те отново бяха там, принуждавайки ме да се взирам в техните плашещи, фантастични лица. Очите ми се разшириха, разшириха се още.

Заплаках с кървави сълзи, които се търкулнаха по бузите ми. Изтрих ги с пръсти, които станаха пурпурни.

После устите на принцовете се оказаха върху пръстите ми. Езиците им носеха облекчаващ хлад, а зъбите им сякаш бяха от лед. Първична същност, много по-примитивна от Дивата Мак и далеч извън моя контрол се прозя, протегна ръце над главата си и се събуди от възхитителния вкус на очакването.

Точно за това беше родена тя. Точно това беше чакала през цялото време. Тук. Сега. Тях.

Секс, за който си струваше да се умре.

Изритах ботушите си. Те смъкнаха дънките и бельото ми, обърнаха ме между тях, целуваха, вкусваха, ближеха, вземаха, хранеха се от страстта, която подхранваха в мен, запращаха я обратно към мен, взимаха я и я връщаха отново, и с всяко прехвърляне между нас тя прерастваше в нещо по-голямо от мен, по-голямо от тях, в звяр сам по себе си.

С една далечна част от ума си разпознах ужаса от това, което се случваше с мен. От перфектните им устни вкусвах празнотата в тях и разбрах, че отвъд безупречната кадифена златна кожа, далеч под вълните на Ерос, в които се давех... нямаше нищо, освен... океан от... мен.

И въпреки че бях покорена от страстта, успях да зърна истинската природа на Ънсийли принцовете. Те жадуват за нещата, от които са лишени: за страст, за желание, за огъня на живота и за способността да чувстваш.

Някаква основна съставка от тях е била изгубена много отдавна. Може би е останала извън тях през тези седемстотин хиляди години леден затвор или може би несъвършената Песен на краля ги беше направила еднакво несъвършени и празни. Каквато и да беше причината, те можеха да изпитват дълбоки чувства единствено посредством секс. Те бяха диригенти на похотта – вечно отказваната им музика в свят, в който бяха заобиколени от също така празни себеподобни, лишени от човешки тела, върху които да свирят мелодията.

Но ако правеха секс с човешка жена, стига тя да чувства, те също чувстваха и биха се тъпкали с нейната песен, докато в концертната зала не настъпи тишина, страстта не се превърне в пепел, а тя не умре, докато тялото ù не стане толкова студено, колкото онова място в тях, където животът никога не може да бъде напълно осъзнат.

Отново празни, те щяха да намерят друга жена, на която да свирят и с която да се тъпчат, докато ù дават секс в най-първичната му, най-чиста и най-силна форма. Щяха да изпиват същината на това да бъдеш жив, благодарение на тази страст, после да я връщат обратно в нея и да я изсмукват отново.

Оргазмите ми не бяха малки припадъци, а повтарящи се раждания. Сякаш пресъздавах самата себе си всеки път, щом свършвах. Беше секс, но беше и живот, който беше кръв, който беше Бог, който изпълваше всеки празен отвор, който имах, отвътре и отвън.

И който ме убиваше.

Осъзнавах това.

Но трябваше да получа още.

Търкаляхме се и се плъзгахме по студения мраморен под на преддверието – моите трима мрачни принцове и аз. Търсехме опора в стълбите, покрити с килим, един под мен, един зад мен и един в устата ми.