Карън Монинг - Търсенето на скритата истина

могли да слязат тук, долу. Със заличените защити биха могли дори да влязат в килията, ако нямаше петдесет блестящи светлини вътре, но има. Какъв е смисълът? Защо да опитваш половинчато убийство?

- Ах, мамка му! - казвам, щом ми просветва. Който и да е, той не очаква Сенките. А нещо по-голямо и по-лошо, което не се бои от светлината.

Няма начин! Няма начин да имаме толкова голям предател зад стените си!

Обмислям доказателството. Мозъкът казва: „Има начин, Дани. Размисли!“

Не искам да я оставям сама, но не мога да я пазя без оръжие! Все още не усещам Фае. Трябват ми четиридесет и пет секунди, макс. Трябва да рискувам.

Стопкадър!

Много е яко да се движиш бързо. Възможно най-близо е до това да си невидим. Хората казват, че усещат повей на вятъра, който на практика отвява косите им. Все още проучвам границите. Най-много ми харесва да тичам навън, защото има по-малко неща, в които да се забия. Натъртвания - това съм аз.

Опитвам се да кажа, че хората дори не ме виждат. Така че е абсолютно изключено да ме докоснат, когато съм в стопкадър!

Почти мога да видя какво става около мен, също така чувам по малко, но долавям предимно мъгла от движение и шум.

Шумът, който ми подсказва, че нещо не е наред, миг преди да изляза от кожата си от страх, е звукът на мъжки гласове. Ядосани. Яростни. В манастира не се допускат мъже.

Никога. Без изключения. Нощта, когато Мак доведе В'лане тук, всички едва не умряхме.

Но ето ги тук. Мъже, запътили се към мен. Много. Изстрели! Мамка му! Що за идиот носи пушка в такава война? Кого биха убили пушките? О, Боже, уф! Нас! Защо? Право отпред, идва по-бързо от очакваното...

ИЗБЕГНИ! ИЗБЕГНИ! ИЗБЕГНИ!

Призовавам всеки грам скорост и сръчност, които имам, защото нещо много странно се случва. Нещо е в пространството с мен, а аз се опитвам безуспешно да го избегна. Съвсем внезапно съм изскубната от въздуха за лактите и съм притисната неподвижна на пода толкова силно, че зъбите ми тракат.

Изскубната.

Аз.

Грабната направо от суперпрофучаваща скорост. Принудена да спра.

Не мога да го понеса.

Цвърча.

- Дани? - казва мъж.

Зяпвам. Мак никога не ми е казвала как изглежда той. Не мога да повярвам, че Мак никога не ми е казвала как изглежда той. Не мога да спра да зяпам.

- Баронс? - дишам. Трябва да е той. Не може да е никой друг. Това е, с което тя живее всеки ден? Как понася това? Как изобщо му казва „не“ за нещо? Откъде знае той коя съм? Мак ли му е казала за мен? Надявам се да му е обяснила колко съм страхотна! Толкова съм засрамена, че бих могла да умра. Аз цвърчах пред него. Като мишка. Той заема твърде много пространство. И ме издърпа в средата на полета!

Изправям се обратно, наполовина стопкадър скорост. Имам чувството, че той ми позволява. Това дразни, много.

Поглеждам зад него и едва не изцвърчавам отново.

Осем мъже са се подредили във формата на V зад него, въоръжени от глава до пети, окичени с амуниции, носещи неща, които приличат на „Узи". Големи мъже. Неколцина повече напомнят животни, отколкото хора. Един от тях изглежда като самата Смърт - с бяла коса, бледа кожа и горещи тъмни очи, които преценяват неспокойно, непрестанно. Фиксират се върху мен. Свивам се. Всички те се движат гладко и странно. Излъчват арогантност като Фае, но не са Фае. Шийте зрящи са се размазали до стените, опитват се да не привличат вниманието върху себе си. Няма мъртви, доколкото виждам. Мисля, че изстрелите, които чух, са били предупредителни, изстреляни във въздуха. Надявам се. Енергията, която се излива от тези пичове, е свирепа. Каквото и да има Баронс (не мога да напипам какво е, но по скалата за сурова сила е извън шебаната графика), те също го имат. Да гледам как този отряд мъже се промъква по коридора на манастира, кара дори мен да искам да се махна от пътя им.

Един от мъжете е хванал Ро с ръка, опирайки нож в гърлото и.

Трябва да профуча и да я спася. Тя е нашата Велика повелителка. Тя е най-големият ни приоритет. Въпросът е, че не съм сигурна дали

мога да мина покрай Бароне.

- Махайте се от манастира!- крещи тя.

- Къде е Мак? - пита Баронс тихо и кара погледът ми да се върне обратно към него. „Тихо“ в неговия случай е като скалпел, поставен над югуларната вена. - Кучката наранила ли я е?

Ако погледът можеше да убива! Някой ден някой ще гледа някого така заради мен. Нямам намерение да му казвам, че Ро щеше да я остави да умре.

- Не. Тя е добре - разяснявам малко. - Е, имам предвид, че е толкова добре, колкото беше, когато се озова тук.