Лена Валенти - Книгата на Хаде

— Каквото и да става — Калеб проследи с поглед Виктор, — уверявам те, че няма да съм толкова бърз. Ще бъде продължително — изръмжа глухо.

— Каквото и да правиш, позволи ни да гледаме. И ние искаме да й дадем заслуженото.

— Не — каза рязко Калеб.

— Искаш я само за теб?

— Искам да я унижа и накажа, колкото и ти. Разбрахме се обаче, че ти ще се заемеш с Микаил. Не е в природата ни да малтретираме така жена. Но ще направя каквото трябва, за да получа информацията.

— Значи не е в природата ни, така ли? Дори когато някоя помага за унищожаването на нашите? — погледна го гневно Самаел. — Тази уличница е съдействала и за убийството на брат ми, Калеб. Тор беше моя кръв. Аз също искам своя дял от пая.

— Добре. Първо ти ще отидеш при Микаил, а аз — при Ейлийн. — Погледна към прозореца на нейната стая. — Когато й се наситя, ще направим размяна на партньорите.

Разбира се, не мислеше да го прави, но това беше достатъчно, за да успокои Самаел… Момичето щеше да бъде достатъчно наказано с това, което той щеше да й стори, и въпреки че омразата, която чувстваше към нея и баща й, беше много силна, нямаше да позволи да й бъдат приложени същите методи за налагане на подчинение, които „Нюсайънтистс“ използваха върху неговите събратя.

Самаел си пое дъх, издиша, отпусна гърба и лицето си.

— Добре. Така ми харесва повече.

Друга кола спря пред сградата. Черно беемве. Шофьорът слезе, отвори вратата на гладко избръснат висок и атлетичен мъж с прошарена коса и орлов нос.

Калеб и Самаел застанаха нащрек. Беше Микаил.

Стана толкова напрегнато, че омразата, която излъчваха двамата, скрити сред боровете, беше почти осезаема.

Виктор отиде при Микаил. Стиснаха си ръцете и размениха няколко думи.

— Ами този? — попита Самаел, насочил поглед към Виктор. — Да оправим и него?

— Ще видим… — отговори Калеб. — Засега имаме две парчета от пъзела, които могат да ни отведат на много места. Може обаче по-нататък да имаме нужда от него.

Калеб, който беше почти на триста метра разстояние, наостри уши и се заслуша в разговора.

— … добре е, в стаята си е — каза Виктор.

— Всичко наред ли е? — попита Микаил.

— Както винаги. — Погледна си часовника. — Бързам, Микаил. До утре.

Микаил проследи хондата с поглед.

По поведението им Калеб заключи, че не са в добри отношения. Изглежда, Микаил притискаше Виктор по някакъв начин. Личеше липсата на доверие между тях.

Микаил огледа боровете с черните си очи. След това влезе накуцвайки в къщата.

— Самаел — каза Калеб, без да изпуска от поглед Микаил. — Предупреди всички да се подготвят. Когато той влезе, ще влезем ние. Кажи им след половин час да спрат колите на изхода.

Самаел кимна и се отдалечи, за да говори по закрепения на ухото му предавател.

Калеб пое дълбоко дъх и остави истинската си същност да нахлуе в него като гореща лава. Очите му потъмняха като нощта. Белите блестящи кучешки зъби се удължиха до долната устна. Макар и зверски красив, изглеждаше ужасяващо.

Не се гордееше с това, което щеше да направи. Мисията му беше да защитава хората, не да ги преследва. Обаче Ейлийн и Микаил не можеха да се нарекат човешки същества. Те бяха отговорни за убийството на най-добрия му приятел. Неговата раса изчезваше заради тях и останалите общества, които залавяха същества със странни генетични мутации, като ванирите, за да изследват и проучват техните характеристики. Нямаше да останат ненаказани, нямаше да го позволи. Най-вече защото човечеството също трябваше да се освободи от хора като тях. Така че той и членовете на неговия клан бяха избрани, за да защитят човечеството.

Изкрещя. Трябваше да се успокои, иначе нямаше да се наслади на изтезанието. Имаше един пазач на входа, двама бодигардове във вътрешността на къщата и три немски овчарки, които обикаляха в градината.

Той умееше да общува с животните, това беше негова дарба. Така че кучетата не бяха проблем. Трябваше да обезвредят пазача и двата гардероба, които се грижеха за сигурността на бащата и дъщерята.

Усмихна се злобно. Щеше да е лесно. Спокойно се засили от място, мускулите на краката му се свиха и го изстреляха над боровете. Черната му грива се вееше на вятъра и обрамчваше решително лице на хищник. Приготви се да се приземи върху павилиона на пазача.

Микаил нареди на прислужницата, която му помогна да свали подгизналото си палто, да му донесе един бърбън. Всяка вечер все по-голяма доза от същото.

Прибираше се от лабораториите, след като беше прегледал купища кръвни проби, които бяха пълна загадка за него. Сядаше на дивана и пиеше.