Лена Валенти - Книгата на Хаде

— Не, мила. Не и от мен.

Ейлийн се усмихна.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря за бирата. Ще се видим утре. — Изхвърли кутията в кофата за боклук, намигна й и си тръгна.

Не, той нямаше да я предаде. Това, което я притесняваше, беше, че в дъното на душата си знаеше, че Виктор е прав.

Микаил не я обичаше. Смяташе я обаче за своя собственост. Наемаше хора, които постоянно да я следят, и тя беше достатъчно съобразителна, за да забележи този контрол. Контролираше всяка нейна стъпка, проверяваше телефонните й обаждания, имейла… И на всичко отгоре правеше това съвсем открито.

Не, баща й не я обичаше като дъщеря, но маниакално-обсесивното му поведение спрямо нея също не беше нормално. Щеше да направи всичко възможно, за да избяга от него. Всичко. След Сан Хуан щеше да замине.

С тази мисъл и като наблюдаваше как дъждът започва да пръска по прозорците, тя се пъхна в леглото. Натисна бутона на вградения в стената интерфон.

— Даниел — каза по микрофона.

— Да, госпожице — отвърна гласът от другата страна.

Даниел беше пазачът на входа.

— Тръгна ли си вече господин Виктор?

— Да, току-що излезе от сградата, госпожице.

— Добре, благодаря.

Прекъсна връзката, легна на възглавницата и се загледа в тавана. Внезапен сън, сладък и дълбок, заплаши да затвори очите й. Приятен гъдел премина по краката й, а ръцете й изведнъж натежаха. След миг я застигна дълбокият сън на невинността. Заспа веднага, както всяка вечер.

Къщата беше почти изцяло тъмна. Само няколко лампи бяха още запалени и той можеше да разбере по светлината, която проникваше през прозорците, в коя стая се намираха. Дъждът се усилваше, но за Калеб не беше проблем да се намокри.

Не можеше да повярва, че най-после, след седемнайсет години, ще отмъсти за смъртта на своя най-добър приятел Тор. И не успяваше да си обясни защо всички следи на неговия убиец водеха в района на Тибидабо, на хълма Колсерола в Барселона.

Барселона не беше много често посещавана от неговите събратя. Беше чудесен град, очарователен, космополитен, създаден за култура, почивка и развлечения. Доколкото знаеше обаче, не беше средище на ванири. Светлината и животът през деня не бяха подходящи за неговите събратя.

Вероятно по тази причина кучият син Микаил беше избрал това място за своя дом. Не можеха да го преследват, поне не дълго. Той обаче нямаше да стои много време. Щеше да влезе, да го разпита и да го осакати за минути. Щеше да го накара да страда и да го уязви там, където най-много ще го заболи.

Сградата пред него беше истински дворец, скрит сред борове и заобиколен от впечатляваща градина. Каменната фасада беше покрита с оригинално цветно сграфито 12 12 Помощна техника, използвана най-вече в монументалната живопис. — Б.пр. , но без излишна пищност.

Забеляза, че на западната фасада има две кули. В една от тях вероятно беше стаята на неговата жертва.

Там беше тя, хладна и дистанцирана, ужасяващо красива. Как нещо така красиво може да крие в себе си толкова много злоба? Никога не я беше виждал съвсем отблизо, но позата, кожата, която изглеждаше нежна и сладка на вкус, стройната й фигура не будеха и капчица съмнение. Беше истински бонбон. Бонбон с пълнеж от киселина.

Когато тя се дръпна от прозореца, искрящозелените очи на Калеб забелязаха колко призрачна може да изглежда тази къща, ако не я осветяват цветните синкави и жълти лампички. Микаил явно беше спечелил много пари от кланетата и експериментите с неговите събратя, като се има предвид охолството, за което говореше домът му.

Дъщеря му Ейлийн работеше като специалист по връзки с обществеността в неговата фирма. Осъществяваше контакти с всички доставчици. Занимаваше се с поръчки на апаратура, както и на инструменти и медикаменти, необходими за обработването на телата на членовете на неговия клан. Както бяха постъпили с неговия приятел.

Ейлийн всъщност не се занимаваше лично с жертвите. За тази задача отговаряше баща й. Кучка. Не знаеше кого мрази повече, дали ледената принцеса, която хвърляше камъка и скриваше ръката си, или безскрупулния убиец.

В съзнанието му се връщаше образът на осакатения Тор. Върху една от натрошените ръце, които намериха в онзи контейнер, забелязаха печат с надпис „Ню Сайънтистс“, фирма за научни изследвания. Години наред проследяваха уликата и не им беше лесно. Съществуваха голям брой фалшиви фирми и корпорации, които пречеха да се открие истинският произход на тази фондация.