Лена Валенти - Книгата на Хаде

— Хелоу! — каза Рут.

— Здравей, откачалке.

— Имам новини за теб.

Ейлийн седна и обу пантофите със заешки муцунки.

— Давай.

— С Габриел решихме, че ще ни оставиш сами цяло лято, докато се шляеш из Лондон.

Ейлийн се усмихна.

— Знаеш, че не се шляя — отговори, като галеше ушите на заека.

— Може и да нямаш това намерение, но ще го правиш, ако ние двамата дойдем с теб.

— Искате да дойдете с мен през лятото? — повдигна тя въодушевено вежди.

— Ти как мислиш? Някой трябва да те измъкне от конските мухи около теб. Ще бъдеш като кошута, заобиколена от вълци. Но не се притеснявай, ние ще те развратим. Опа… Искам да кажа защитим.

Ейлийн избухна в смях. Колко обичаше своите приятели. Рут беше невероятна, винаги успяваше да я накара да се усмихне.

— Какво? Нищо не казваш? — укори я Рут. — Нещо като… Обичам те. Рут, гениално. Рут, чудесна си…

— Прекрасно е. И да, обичам те много, вещице.

— Това е друго нещо. Там ли е д-р Живаго 7 7 Главен герой на едноименния роман на Борис Пастернак. — Б.пр. ?

— Не, още е рано.

— Дай му телефона ми, за Бога. И ще ти кажа дали е гей, или не.

— Непоправима хиена си.

— Затова ме обожаваш. Оставям те, ще влизам в един паркинг и няма да имам обхват. Ще ти се обадя утре.

— Добре. Целувки.

— Целувки.

Затвори развеселена телефона, остави го на леглото, събра лъскавата си коса и я сви в небрежен кок. Беше голяма новина, че двамата й най-добри приятели ще изкарат известно време с нея в Англия. Погледна мъжкия си електронен часовник „Брейл“ 8 8 Италианска марка за часовници, бижута, очила и др. — Б.пр. . Не харесваше дамските часовници.

Д-р Живаго, както го наричаше Рут, вероятно щеше да дойде всеки момент.

Прозя се и седна да чака Виктор. Господи, изпитваше неустоимо желание да се присъедини към многолюдния празник и да отпразнува скорошното си дипломиране в специалност педагогика. Беше се представила най-добре и искаше да направи някоя голяма щуротия. Имаше магистърска степен по лудории.

Например за осемнайсетия си рожден ден беше приготвила кексчета с марихуана и почерпи с тях целия клас, включително учителя. Беше по време на час по сексология. Всъщност часът придоби много буквален смисъл, когато заместник-директорката Мартинес налапа две кексчета и след това започна да облизва ухото на учителя, д-р Хименес. Пред всички. Ейлийн не беше предполагала, че марихуаната е афродизиак. Очевидно беше. И то силен афродизиак.

Или друг случай. Преди две години изключително красивият, но глупав Горка, се беше опитал да я опипа в стаята с тебеширите и дневниците. Явно любимият й приятел Габриел се беше подиграл с горкото момче и му беше казал, че тя иска да го види в стаята за свалки — по-известна като стаята с тебеширите. Горка беше отишъл суперщастлив. Най-накрая щеше да докосне това телце, което беше омаяло половината университет. Дотук добре. Тя обаче добре го разгорещи. Стисна го здраво за топките, докато пръстите й почти докоснаха дланта, и след това го бутна към вратата. Той полетя и падна по гръб в най-оживения коридор на факултета.

Тогава тя си поговори с Габриел относно безвкусните шеги. Онази определено беше такава. Горка никога повече не я погледна.

Или денят, когато…

Чук, чук.

Ейлийн стана от стола и отвори вратата. Млад мъж на около трийсет години, малко по-висок от нея, рус и с големи черни очи, й се усмихваше. Гледаше я нежно и чакаше разрешение да влезе.

— Добър вечер, Ейлийн — поздрави я учтиво.

— Здравей, Виктор — отговори тя. — Заповядай.

Отдръпна се да му направи път.

— Днес си подранил — погледна го засмяна.

— Да — каза той и остави черната си чанта върху едно от нощните шкафчета. — Днес за щастие изпреварих задръстването.

В Барселона в пиковия час беше невъзможно да шофират из града, без да се окажеш приклещен в някоя колона за близо час.

Ейлийн седна на леглото и поднесе към него лявата си ръка. Правеше този жест всяка вечер от седемгодишна и се беше превърнал в автоматизъм. Държеше се съвсем естествено, вече не чувстваше неудобство. Нито пък той.

— Как си днес? — попита я Виктор и извади от чантата апарат за измерване на кръвното налягане. Погледна я в очакване на отговор.

— Както винаги. Отлично.

— Нямаш замайване, студена пот или тръпки?

— Нищо. — Поклати глава и няколко черни кичура се спуснаха по слепоочията й.

Виктор проследи непокорните коси с неудържимото желание да ги прибере зад фините й уши. Покашля се и отново се съсредоточи в работата си.