Лена Валенти - Книгата на Хаде

— Това е добре — каза с леко дрезгав глас.

Ейлийн повдигна вежда и го изгледа косо. Не беше глупава. Беше наясно какво предизвиква у мъжете и Виктор, макар че се насилваше да бъде сдържан, не беше безразличен към нейните прелести. Тя не искаше да привлича вниманието му. Никога не беше искала това. Но знаеше, че се получава така.

— Както винаги — каза тя, като се опитваше да го накара да се отпусне. — Благодарение на теб диабетът ми е перфектно контролиран. Диетата ми е балансирана, бедна на мазнини. Спортувам всеки ден и всяка вечер ми инжектираш инсулин. По-добър контрол не е възможен, нали? — усмихна се. — Всяка вечер едни и същи въпроси и едни и същи отговори.

— Никога не се знае, Ейлийн. — Обгърна ръката й със синята лента и я стегна. Отчете измерването и се усмихна в знак на съгласие. — Ти си…

— Добре съм. Нали ти казах, както винаги? — повдигна вежди.

Виктор поклати глава.

— Диабетът понякога е капризен.

— Не и при мен, за щастие. Съмнявам се, че друг получава повече грижи.

Той я погледна в очите и замълча.

Ейлийн се смути и се опита да отвлече вниманието му. Той си даде сметка, че е омаян от нея, и взе от чантата апарата за измерване на кръвна захар.

— Подай ми показалеца си. — Хвана я за ръката.

— Не, убоди другия. — Подаде му безименния пръст. — Този вече много ме боли.

На всеки две седмици сменяше пръста. Апаратът за измерване на кръвна захар я дупчеше безпощадно.

Виктор пое капката червена гъста кръв, която изтече от възглавничката на пръста й, и я постави върху бялата лентичка, монтирана в електронния апарат.

— Нивото на кръвна захар е нормално. — Погледна екрана. — Много добре. — Прибра апаратите в чантата, извади една ампула и малка спринцовка. Заби я във флакончето и изтегли течността. С лек натиск на палеца и потупване в края на спринцовката изкара въздуха от нея.

Ейлийн притисна с пръсти десния си крак и зачака Виктор да забие иглата в малкото плът, която успяваше да задържи. Краката й бяха много стегнати, тонусът на мускулите й се дължеше на часовете по плуване, самоотбрана и спининг 9 9 Аеробно занимание, изразяващо се в групово каране на специално пригодени за случая колела на закрито. — Б.пр. .

Той прокара памуче по кожата й и я убоде.

Ейлийн изохка и сбърчи нос.

— Днес те заболя. — Виктор извади бързо иглата.

— Няма нищо — усмихна се тя, като леко разтриваше бедрото си.

След като прибра всичко в чантата, Виктор се отпусна.

— Ами сега? — Погледна я с широко отворени очи. — Поздравления за дипломирането…

— Благодаря — отговори тя. Стана и отиде до вградения хладилник в другия край на огромната стая. — Обичайното? — Погледна го над вратата на хладилника.

— Да, ако обичаш.

Ейлийн взе бира за него и газирана вода за себе си.

— Как ще го отпразнуваш? Измисли ли вече нещо? — попита той. — На 21 юни е рожденият ти ден, нали?

Тя потвърди с усмивка. Той винаги се сещаше.

— Мисля, че ще отпразнувам всичко накуп през Нощта на Сан Хуан. — Отпи от бутилката с вода „Виши“ 10 10 Град във Франция, известен с термалните си извори. — Б.пр. .

— Не забравяй, че не бива да пиеш — заръча й той и изпи на една глътка половината бира.

— Не ми е необходимо да пия, за да си изкарвам добре — намръщи се Ейлийн.

— Знам. Само те предупреждавам. Баща ти те е поверил на мен.

— Ти си мой лекар, не бавачка, Виктор.

— Аз съм твоят лекар и трябва да ме слушаш, Ейлийн — отвърна със същия тон той. — Твоето здраве и моят живот са в опасност, ако решиш да направиш някоя от твоите лудории. Баща ти е…

— Баща ми — прекъсна го тя — може да си завре заръките и заплахите където иска. — Отпи още една глътка.

„Заплахи ли?“, замисли се Виктор. Микаил не заплашваше. Действаше директно. Беше човек без скрупули.

— Добре. — Погледна я крадешком. — Просто се притеснява за теб.

— Не бъди циничен — избухна тя в смях. — Признавам, че не разбирам защо е толкова обсебен от моята физическа цялост, но като личност никога не се е интересувал от мен. Единственото, за което съм му благодарна, е, че ми даде възможност да уча и че ме остави да живея при него. По-скоро като наемателка, отколкото като дъщеря, разбира се. Знаеш ли, никога не ме е прегръщал. — Гласът й се изпълни с гняв. — Нито веднъж — добави тъжно. Сви устни и заяви уверено: — След няколко седмици обаче ще подредя живота си.

Виктор изправи гръб и я погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Махам се от Барселона. — Отметна един кичур коса от лицето си. — Махам се оттук и от неговия контрол.