Лена Валенти - Книгата на Хаде

Вдигна брадичка с усмивка и прокара показалец през малката и изящна трапчинка в средата. Приятелите й много пъти, пияни до козирката, я бяха молили да ги дари с целувка от съжаление. Нейната приятелка Рут й беше казала, че трапчинката в средата на брадичката означава красота и физическа хармония. Не знаеше дали е така, но без съмнение имаше успех.

Като погали трапчинката, се сети за майка си. Дали и тя е имала такава? Не знаеше, защото не я познаваше.

Трябва да е била изключително красива, защото тя изобщо не приличаше на баща си. Беше убедена в това. Може би не успяваше да открие прилика с него, защото Микаил винаги беше в лошо настроение, навъсен и с мрачен поглед. Може би ако успееше да се отпусне повече, когато беше с нея… Невъзможно. Веднага отхвърли тази идея. Нямаше да се залъгва, вероятно беше копие на майка си. Тъй като нямаше никаква снимка или спомен за нея, й беше трудно да прави заключения, но интуицията й говореше това.

Майка й… Колко много й беше липсвала през тези почти двайсет и две години. Микаил й беше разказал, че Елена е починала, когато я е раждала. Нещата се усложнили, загубила много кръв заради разкъсванията. „Кръвоизливът я пресуши“, беше казал баща й без капчица тактичност. Тогава Ейлийн не разбираше значението на думата „кръвоизлив“. На пет години вече можеше да чете отлично, взе един речник и потърси на буква „К“. Когато научи, че при раждането й майка й е започнала да кърви толкова, че никой не е успял да й помогне, започна да плаче безутешно и страда месеци наред. Щеше да чувства вина цял живот. Впоследствие баща й се постара да й го напомня.

Ти я уби. Ти си виновна.

Погледът на Ейлийн помръкна, като си спомни думите, които баща й неведнъж беше отправял към нея. Въздъхна дълбоко.

— Може да си ми баща — прошепна, загледана в огледалото, — но си голям гадняр.

След смъртта на майка й Микаил беше изгорил и унищожил всички снимки, записи и картини, които можеха да му напомнят за жена му. Не го интересуваше дали дъщеря му някога ще пожелае да има спомен от нея.

Разбира се, че искаше да има спомен. И не само един, а хиляди спомени от жената, която я беше родила. Той обаче я беше лишил от това, както и от много други важни неща, като нежността, обичта и топлината на истинското семейство. Макар че бяха само двамата. Тя и той.

Никога не й беше показвал, че я цени, никога не беше чувала „Обичам те, дъще“. Е, да, нищо материално не й липсваше, имаше всичко, което пожелае. Работеше във фирмата на баща си, в отдела за връзки с обществеността. Получаваше добра заплата, с която можеше да задоволи всеки свой каприз, без да се налага да иска нищо от някого. Сама беше платила висшето си образование, както и колата — беемве Х4 кабрио, електриковосиньо. Обожаваше го.

Говореше няколко езика — испански, каталонски 4 4 Език, разпространен в някои райони на Испания (областите Каталуния, Валенсия, Балеарските острови и др.). — Б.пр. , английски, руски, китайски и френски. Баща й имаше фирма за материали и продукти за операционни зали и болници, така че се нуждаеше от специалист, който да общува на бизнес ниво с целия свят. Най-модерното, най-новото. Микаил го създаваше и продаваше. От хирургически инструменти до формули за нови ваксини. Тя отговаряше, посредством контактите си, за получаването и разпространението на медикаментите и апаратурата.

В работата разговаряха точно колкото е необходимо. Сутрините изкарваше в семейната фирма, а следобедите — в университета. Така протичаше животът й от пет години.

Липсваше й емоционална връзка вкъщи. Нямаше друг избор, освен да се научи да живее с този факт и да създава тези връзки извън стените на дома си още от дете.

В колежа и в университета се беше сприятелила с много хора, но най-много ценеше старите си приятели Рут и Габриел. Те бяха нейните опорни стълбове. Не стълбове, а побратими. Познаваха се от училище, бяха неразделни.

След тях идваше ред на личния й лекар Виктор, който от пет години, след смъртта на предишния й лекар, доктор Франсеск, се грижеше за всекидневния контрол на диабета й. Идваше всяка вечер, проверяваше нивото на кръвната й захар и й поставяше инсулин. Тя мразеше иглите, а баща й избягваше близкия контакт с нея, така че имаше личен лекар, който я проследяваше, поставяше инжекцията и си тръгваше. Близостта по време на прегледа ги беше свързала в добро приятелство.

Зазвуча песента „Ненаписано“ 5 5 Песен на британската певица Наташа Бедингфийлд (род. 1981 г.). — Б.пр. и разсея мислите й. Ейлийн отиде до чантата си „Тоус“ 6 6 Испанска марка бижута, аксесоари и др. — Б.пр. , която беше оставила на стола, и взе мобилния си — позлатен лимитиран модел моторола „Долче и Габана“. Отвори го, когато видя, че се обажда Рут.