Лена Валенти - Книгата на Хаде

Седна и докосна с крака паркета. Опипом потърси пантофите със заешки муцунки, погледна часовника и натисна копчето за светлина на циферблата, за да види колко е часът. Беше си легнала изтощена преди не повече от двайсет минути. Отвори очи, най-после напълно разсънена.

Стана и тогава видя нещо, което я накара да се вцепени. В сенките на стаята се криеше мъж. Мъж с разкрачени крака и разтворени ръце, следеше я като животно, което търси плячка. Брейв, любимото й куче, лежеше по гръб пред него с вирнати лапи и сладко спеше. Спеше ли? Уплашена, тя отново погледна мъжа. Беше мокър от глава до пети. Сърцето заби лудо в гърдите й и тя се задъха.

Мъжът пристъпи на светлината, която се процеждаше през прозореца. Облечен изцяло в черно, той беше обгърнат от най-мощната аура, която беше долавяла в живота си.

Защо говореше за аури? Какво разбираше от това? Разтърси леко глава. Очакваше фигурата пред нея да изчезне. Напразно се надяваше, че сънува. От години не сънуваше. Откакто се разболя от диабет.

Все по-притеснена, тя установи, че той се приближава към нея.

Беше огромен, тялото му изпълваше всичко, безсрамно поглъщаше личното й пространство. Погледна лицето му. За Бога, беше най-красивият мъж, когото беше виждала. Имаше дълга, гарвановочерна, леко вълниста коса, която падаше върху лицето му. От кичурите се стичаше вода, която преминаваше по изящните му черти.

Лицето му… Господи! Това лице беше самата чувственост. Обещание, което криеше сладка мъжественост, макар да не беше предполагала, че прилагателните „сладък“ и „мъжествен“ могат да се съчетаят. Най-невероятните зелени очи на света, перфектен нос, плътни устни, трапчинка на брадичката. Като нейната, но неговата беше много по-изразена.

Неочаквана топлина започна да облива корема й.

Преглътна. Калеб я изгледа от горе до долу. Беше откликнала. На неговия повик. Стоеше пред него, със загар, а кичури коса се спускаха по лицето и по тила й. Гърдите й се повдигаха развълнувано, сякаш беше тичала. Сладките й гърди, стегнати, твърди. Ммм… Как искаше да ги захапе и засмуче. Погледна я право в очите. Беше сладка и макар че му беше трудно да го приеме — очарователна. Възбудено погледна устата й.

Ейлийн навлажни устните си, защото знаеше, че той ги гледа. Какво правеше? Защо не бяга от стаята, викайки за помощ? Там стоеше някакъв мъж, езически бог на красотата. Беше сам с нея в спалнята… Защо не можеше да помръдне?

Опита се да даде заповед на крайниците си, но не й се подчиняваха. Как беше влязъл въпреки всички системи за сигурност, с които параноичният й баща беше обградил къщата?

Калеб проследи езика й и изръмжа вътрешно. Беше сладка, да. И освен това смела.

— Ела — каза й Калеб, впил поглед в устата й.

Ейлийн остана замръзнала на мястото си. Какво ли щеше стане, ако помръдне? Имаше чувството, че този убийствено привлекателен непознат може да направи с нея каквото си иска. С нея, и с когото пожелае.

Калеб отново опита да проникне мислено в съзнанието й. Защо не му отвръщаше? Може би Микаил я беше научил да се предпазва от тях. Беше я обучил да издига мисловни бариери, за да не могат вълните да достигат до нея. При тази мисъл един мускул на брадичката му се напрегна.

Ейлийн успя да пристъпи назад. Започваше да трепери.

— Ела — повтори той.

Гласът му беше меден и пленителен. Но не можеше да отиде. Беше непознат и макар да виждаше възбудата в невероятните му очи, възбуда от нея, имаше нещо отмъстително в погледа му. Това я уплаши, въпреки че осъзнаваше и собствената си възбуда. Колко откачено беше да се възбуди от мъж, когото не познава и който явно няма добри намерения. По дяволите…

— Не — прошепна и несъзнателно прикри шията си. — Кой си ти? Излез от моята…

Стана за миг. Калеб се хвърли върху нея, сграбчи я за раменете и я притисна към стената. Ударът беше силен и тя изохка. Болеше я гърбът, но това беше най-малкото. Щеше ли наистина да я нарани? Щеше ли да я убие?

— Какво искаш? — попита тя с треперещ глас.

Калеб я хвана за косата, дръпна я силно и я принуди да отметне глава назад. Ейлийн извика. Силна болка се изкачваше по врата й. Вероятно от разтегнат мускул.

— Шшт… — прошепна Калеб на сантиметър от устата й, без да пуска косите й.

Колко беше красива. И колко зла. Наведе глава към шията й. Пое дълбоко дъх. Усещаше конвулсиите от треперенето й. Да. Надушваше страха и паниката й.

Ръцете й се опитаха да го отблъснат.

— Не ме докосвай — каза той и ги отстрани с един удар. Отново изтегли косата й.