Лена Валенти - Книгата на Хаде

Как се обясняваше от научна гледна точка това, че тези чудовища имаха толкова сложна ДНК? Не успяваше да намери отговор и фактът, че не може да контролира нещата, го вбесяваше.

Излегна се върху кафявия кожен диван в просторния хол. Подът беше покрит с тъмен паркет. Голям килим с арабски мотиви красеше къта за отмора. Четири каменни статуи бяха поставени стратегически във всеки ъгъл на хола. Керамични статуи на воини, в поза на вечна стража.

Прислужницата, закръглена, руса и с румени бузи, му донесе бърбъна в елегантна кристална чаша, която остави на масата от слонова кост. Кимна срамежливо и се оттегли.

Микаил взе чашата с кехлибарената течност. Беше близо до някакво постижение. Годините минаваха и дългото чакане трябваше да свърши. Трябваше да открие изгубеното звено, разликата между тях и хората.

Отпиваше първата глътка, когато чу странен шум в градината. Стана от дивана и включи сребристия интерфон върху масата.

— Даниел? — каза той и зачака отговор. — Всичко наред ли е?

Нямаше отговор.

Микаил насочи поглед към широкия прозорец, който гледаше към градината. Не се виждаше никой. А кучетата… Защо, по дяволите, кучетата не лаеха?

— Хорхе, Луис — повика той двамата бодигардове.

Незабавно две канари застанаха зад него. Бяха близнаци. Плешиви, мургави и много избухливи.

— Какво има, господине? — попита единият.

— Не мога да се свържа с Даниел. Един от вас да отиде да провери дали работи неговият интерфон.

Хорхе, който беше малко по-висок, излезе да потърси Даниел. Като отиде в градината, видя три тела, проснати на земята. Намръщи се и приближи. Бяха немските овчарки.

Наведе се да ги огледа. Не изглеждаха ранени. Изглеждаха… заспали. Как беше възможно? Погледна към павилиона на Даниел и това, което видя, го уплаши. В павилиона нямаше никого, нямаше и следа от Даниел.

Изведнъж чу стъпки зад себе си. Голямо и мощно присъствие. Обърна се внимателно, без да прави резки движения. Пред него стоеше дългокос мъж с широки рамене, висок колкото него, но по-масивен. Гледаше го студено и насмешливо.

— Това ли търсеше? — каза Калеб и хвърли в краката му изпадналия в несвяст Даниел.

Хорхе разтвори отчаяно очи, а Калеб скръсти ръце и се усмихна. На главата на Даниел имаше рана от жесток удар.

Бодигардът вдигна очи към Калеб. Погледна устата му и с ужас забеляза, че от нея се спуска тънка струйка кръв.

Кучешките му зъби бяха дълги и остри, а черният му поглед със зелен ореол сияеше свръхестествено. Това същество носеше смърт и беше нападнало пазача. Вампир?

Хорхе понечи да тръгне назад, но Калеб го хвана за ризата и го вдигна на половин метър от земята.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Моля… моля ви… оставете ме…

Калеб погледна треперещия блед мъж, който стискаше силно китките му.

— Много добре — усмихна се и изцъка с език. — Щом така искаш…

Със свръхчовешка сила го хвърли на повече от двайсет метра разстояние, над дърветата. Чу се глух удар и рев от болка.

Калеб се взря в мястото, където беше паднал бодигардът, видя как тялото му полека губи цвета на телесната топлина. Беше в безсъзнание.

Калеб направи знак с глава на Самаел да влезе и да потърси Микаил. Самаел се втурна гладен към къщата със скоростта на вятъра. Докато той се занимаваше с Микаил, Калеб щеше да отиде при принцесата.

Погледна към кулата, където беше стаята на Ейлийн. Отново се оттласна и полетя към балкона. Приземи се на четири крака и посегна да отвори прозореца. Тя беше вътре. Спеше.

Ейлийн се опитваше да излезе от транса, в който се намираше. Сънят й беше толкова дълбок, че не й позволяваше да отвори очи, но тя се бореше. Нещо не беше наред. Усещаше, че я наблюдават. Някой я вика, подтиква я да стане от леглото.

Калеб се опитваше да я събуди със силата на мисълта си. Опитваше се да проникне в съня й и да я изведе оттам. Трябваше да я убеди, да я привлече към себе си, но не беше лесно да се промъкне в главата й.

Ейлийн почувства заплаха, пробождане в сърцето. Трябваше да се събуди. Защо не можеше? Събра всичките си сили и се опита да отвори клепачи. Размити образи от стаята изникваха пред нея като призрачни сенки. Започна да чува шума от дъжда, от вятъра, който галеше лицето й. Вятър? Опита да отвори още по-широко очи и погледна към прозореца. Беше отворен.

Помъчи се да фокусира погледа си и по дланите й изби студена пот. Защо прозорецът беше отворен?

От години не се будеше през нощта. Заспиваше, щом легнеше, и се будеше от звъна на часовника. Никога не беше страдала от безсъние.