Грегъри Бенфорд - Купата на небесата

— Да — прекъсна го Абдус.

— Ще закъсаме с припасите.

— И сега сме закъсали — отвърна Майра. — Това е другият проблем. Решихме, че е крайно време някой да събуди капитана.

— И го размразихте веднага след мен. Мен, защото втората ми специалност са дажби и корабна биология. Въпреки че основно съм полеви биолог. Естествено е да събудите мен. А после и капитана — за да се оправя с моите заключения. Ясно.

— И сега с удоволствие оставяме двата проблема на вас. — Абдус се усмихна широко, без следа от ирония. Майра също сияеше. Двамата бяха страдали заедно и напрежението им си личеше дори от очевидното им облекчение.

Не му трябваше много време, за да разбере защо са събудили него и капитана.

Възможността: артефакт, по-голям от планета.

Проблемът: „Слънцетърсач“ не се представяше спрямо очакванията. Загребващият двигател ги движеше с 0,081 от скоростта на светлината вместо с обещаните от инженерите 0,095.

Малка разлика, но значителна по отношение на космическите полети. При 0,081 пътешествието им щеше да трае 550 години. А те имаха запаси за малко повече от 500 години.

При първоначалните космически пътувания беше така, с малки резерви. Достигането до Луната в шест от седем опита си беше чудо. Бяха използвали остарели X-самолети четвърт век и бяха загубили две совалки, преди да построят нещо по-добро. Междупланетното пътуване беше с минимален излишък, а междузвездното бе чист хазарт. Въпреки това винаги имаше хора, склонни да рискуват.

Естествено, „Слънцетърсач“ рециклираше всичко и, естествено, сметките никога не излизаха точни. Според летателния план трябваше да пристигнат на Слава и да разполагат с време да открият необходимите неща. На Слава имаше океани и кислород, чийто озонов спектър бе внимателно проверен от земната орбита. В инфрачервения спектър се виждаше широко астероидно поле, достатъчно отдалечено и със следи от лед. Това щеше да им даде необходимите елементи: вода, кислород, прах за почва.

Но по-бавната скорост изяждаше резерва им.

Клиф провери дневниците. Последните пет вахти бяха работили по проблема в двигателя, без да открият причината. Не бяха събудили капитана. Проблемът беше инженерен, а не команден. А пътуването им щеше да трае векове.

Големите магнитни полета на носа на кораба създаваха ударни вълни, които йонизираха водорода, изгребваха го и го смесваха с ядрени катализатори, така че да гори силно, като слънце. Но по някаква причина радиационната смес не даваше пълното ускорение, което бе демонстрирала по време на тестовете в облака на Оорт. Може би не беше съвсем изненадващо предвид това колко ново бе относителното инженерство.

Но това водеше до огромни последици.

— Няма да стигнем до Слава навреме — каза Клиф.

Викрамсингови кимнаха като един.

— Ами… — каза Майра. Не искаше да изразява заключението.

— Да, и петте вахти карахме на минимални дажби — намеси се Абдус. — Както виждаш, решението да ви събудим с капитана е изключително сериозно.

Клиф отпи от кафето си. Имаше невероятно добър вкус — още един симптом на размразяването.

— Направили сте изчисленията. Можем ли да успеем?

— В най-добрия случай на косъм — отвърна Майра.

— Последните пет вахти дежурят с минимален екип от двама. Освен това напъваме хидропонните системи на максимум. Боим се, че няма да е достатъчно.

— По дяволите! — Клиф направи гримаса. Да умреш от глад сред звездите. — Затова никой не е събудил капитана. Още едно гърло, още един чифт дробове. Да, докато…

Докато не бяха открили странния обект отпред.

Знаеше и по-дълбоката причина. В крайна сметка какво можеше да направи капитанът? Ако инженерите не можеха да открият решение, командните способности нямаше да помогнат. Затова инженерите спазваха протоколите, по които бяха обучени. Спазвайте инструкциите и се надявайте за най-доброто. Особено след като една грешка можеше да погуби всички в относителната скорост.

Двамата го гледаха спокойно, сериозно и търпеливо — перфектните членове на екипажа за вахта. За разлика от него. Психолозите бяха казали, че е твърде неспокоен и малко прекалено емоционален. За Клиф това не бе проблем — той искаше да види Слава, а не тъмното междузвездно пространство. Всички членове на екипажа бяха спокойни и стабилни, иначе нямаше да минат през първите пресявания на дългия селективен процес.

Викрамсингови чакаха. Той беше начело, докато капитанът не се събудеше. Това, че не разбираше ситуацията, не беше от значение — той бе старши офицер и трябваше да взема решения.