Б. Ларсън: Нашествие

Погалих леко пръстите, преди да ги оставя на малка купчинка на пода. Почти не можех да виждам. Очите ми пареха. Нададох странен вой.

— Проявени са лидерски способности — обади се студеният глас.

— Лидерски способности ли? — изкрещях аз към стените. — Значи за това бил този тест? Наричате това „лидерски способности“?

Стените не отвърнаха.

— Какво стана с разпита, а? Така и не ми зададохте никакви въпроси.

Чувствах се като лудия в някой филм, който крещи към стените, крещи на Бога или на Дявола, или на гласовете в собствения си ум. Мисля, че наистина се бях побъркал в този миг на отчаяние.

За нещастие умът ми работеше върху загадката. Не можех да го спра. Аз съм компютърджия и фермер, а тези две занятия изискват да имаш страст към решаването на проблеми. Бях преминал тест за лидерски способности. Какво означаваше това? Бях повел Сандра навън от стаята. Бях направил избор в коя посока да тръгнем. И тя ме последва.

Значи беше склонна към подчинение и се бе провалила на теста. Ако бе тръгнала в другата посока, дали щяха да я оставят жива? Дали щяха да я подложат на някакъв друг тест, или и двамата щяхме да бъдем запратени към тъмното море, защото никой от нас не е успял да поведе другия?

— Какво искате, по дяволите? — попитах безмълвните стени. Не очаквах да ми отговорят. Вече бях почти прекършен. По някакъв начин убийството на децата ми ме бе изпълнило с решимост, но принудата да направя избор, който неволно доведе до смъртта на Сандра, бе нещо различно. Предполагам, че ставаше въпрос за вина. Нямаше логична причина да се чувствам виновен за участта на децата си. Бях направил всичко, за да ги спася.

Но бях подвел Сандра. Не успях да схвана същността на теста. Трябваше да се досетя, че на излизане от онази стая ни чака смърт. Тя ме бе разсеяла с хубостта и голотата си. Самият факт, че открих друг човек на това място, бе променил всички правила. Не го бях поглеждал от тази страна, но си беше така. Бях притъпил бдителността си, тя също. Мислехме, че в екип можем да победим това място, че заедно сме по-силни.

Но корабът имаше други планове. Черната ми ненавист към тази чудовищна машина бе по-силна от всякога. От сърце се надявах да се добера до злите мозъци, измислили това място и жестоките му тестове.

Корабът остана безмълвен, а вратите — затворени. Седях в стаичката си, без да ми пука. Дали ми даваше време да скърбя? Дали бе програмиран да оставя обектите да се възстановят след най-тежките шокове? Беше го правил и преди, осъзнах аз. Беше изчакал да превържа раните си след битката с кентаврите. Беше дал на двама ни със Сандра време да поговорим и да се съюзим.

Замислих се за кентаврите. Вече подозирах, че не те стоят зад всичко това, а някое друго създание. Не виждах какъв е смисълът в цялата работа, ако екипажът се излага на риск. Може би кентаврите бяха просто дресирани животни, като кучетата, обучени да нападат хора. Или може би бяха като мен — пленници от някой друг свят. Де да знам, може вторият кентавър да е бил роднина на първия и от тяхна гледна точка аз да съм злото маймуноподобно създание, което ги е убило по най-жесток начин, обзето от безумна жажда за кръв.

Усетих, че ми се гади. За първи път решимостта ми отслабна.

— Обектът ще бъде подложен на разпит — обади се гласът най-после. Изрече тези думи точно по същия начин като преди. Това ме накара да се замисля. Буквалното повторение бе нещо, характерно за компютрите. Тъй като по професия бях компютърен специалист, усетих, че може да си имам работа с изкуствен интелект. Това не бе окуражаващо. Компютрите не се славят с милосърдие.

Намръщих се към пода, но не казах нищо. Скоро той започна да се нагрява.

— Както вече казах, ще отговарям на въпросите само ако ми позволите и аз да задавам свои.

Настъпи пауза. После гласът проговори:

— Проявена е упоритост.

Отвори се врата. Издишах и се изправих с мъка. Колко бяха тези тестове?

Предпазливо пристъпих напред. Следващата стая не бе кубична, а представляваше голям паралелепипед със сводест таван. Изпитвах подозрение към всеки сантиметър от нея. Обиколих внимателно новата си клетка, готов да отскоча, ако се появи някаква заплаха.

— Тестовете приключиха. Ти беше избран за повишение.

— Чудесно — отвърнах.

— Сега можеш да ни командваш.

Поколебах се. Дали това не бе просто друг тест?

— Да ви командвам?

— Да.

То ми отговаряше. Бях в нова стая. Но и по-рано ме бяха лъгали. Ами ако имах право да му дам само една заповед? Ами ако това бе тест, за да установят какво бих направил при такива обстоятелства? Какво исках всъщност? Досега не бях водил нищо подобно на разговор с тези чудовища. Неприятно ми бе да си го призная, но тази промяна ме обнадежди. Някъде дълбоко в себе си обаче бях убеден, че всичко това е още един тест. Подът можеше да изчезне по всяко време.