Б. Ларсън: Нашествие

— Тестове ли? Имаш предвид тези глупости с правенето на онова, което корабът иска от теб, за да стигнеш жив до следващата стая?

Кимнах.

— Точно така.

Оръжието се сведе още мъничко, но все още можеше да ми отнесе капачката на коляното. Надявах се, че скоро револверът ще натежи в ръцете ѝ, но жената изглеждаше тренирана. Освен това го държеше правилно, хванала дясната си китка с лявата длан.

Тя поклати глава.

— Знам само, че ако не спях с този пистолет на нощното си шкафче, сега щях да съм мъртва като съквартирантката си.

— Съквартирантка ли? Да не си студентка?

— Да.

Кимнах.

— Аз преподавам в Калифорнийския университет в Мърсед.

Очите ѝ се присвиха. Пистолетът отново се вдигна и сега сочеше право към гърдите ми.

— Това се проточи твърде дълго. Досега вече трябваше да се отвори врата или нещо такова. Ти не си истински, нали? Тук си, за да ме забавиш, да ми отвлечеш вниманието. Ако те убия, ще стигна до следващата стая, нали?

Вдигнах лекичко ръце с разтворени длани.

— Чакай. Аз самият преживях доста гадости тази нощ. Този кораб уби и двете ми деца. Пушката ми остана без муниции, иначе можехме да се застреляме един друг. Може би корабът иска точно това, но днес нямам намерение да убивам хора. Само извънземни.

Тя се втренчи в мен, после въздъхна и вдигна дулото на пистолета си към тавана. Все още го стискаше с две ръце, но и двамата се поотпуснахме.

— Как се казваш, професоре? — попита тя.

В този миг, сякаш по команда, се отвориха две врати. И двамата се напрегнахме и се завъртяхме, но стаите бяха празни. В далечния край на стаята вляво имаше точка светлина — ярко петънце, сякаш някой бе пробил дупка в корпуса на кораба, а навън бе светъл ден. Но освен ако не бяхме обиколили планетата, не можеше да се е съмнало вече, затова бях подозрителен.

— Нов тест — казах.

— Мислиш ли?

Хвърлих поглед към нея.

— Казвам се Кайл Ригс, щом попита.

— Професор Кайл Ригс?

Кимнах.

— Аз съм Алесандра. Наричай ме просто Сандра. Какво преподаваш? — попита тя. Изглеждаше искрено заинтересувана.

— Компютърни науки.

Сандра отметна глава назад и се изсмя. Смехът ѝ прозвуча странно тук, някак не на място.

— Защо се смееш? — попитах.

— Мисля, че се записах за курса ти през следващата есен.

— Ами, да се надяваме, че и двамата ще можем да ходим на училище догодина, Сандра.

Тя кимна.

— Накъде ще вървим, професоре?

— Бих предложил да избегнем онази светлина. Прилича ми на номер. Навън не може да се е съмнало. Не разбирам този тест, но трябва да вървим нанякъде.

— Да — каза тя. — Вече нагряват пода.

Сега като го спомена, и аз го усетих. Подът бе поне с пет градуса по-топъл, отколкото когато влязох. Трябваше да изберем стая.

Направих крачка към стаята вдясно, тъмната. Сандра ме последва, но не достатъчно бързо.

Подът на стаята, където се бяхме срещнали, изчезна под краката ѝ. Протегнах ръка и я улових, но я хванах само за пръстите. Тя изпусна пистолета си и той полетя надолу в нощта.

Осъзнах, че сме над океана. Беше и по-студено. Лъхна ме мирисът на море, силен и внезапен. На север ли бяхме пътували? Морето бе тъмно, но не беше много далеч долу. Може би на стотина метра, трудно беше да се прецени. Все пак достатъчно далеч, че падането да убие всеки. Ако паднеш от достатъчно високо, водата ще ти се стори твърда като бетон.

Лицето на Сандра бе обърнато към мен. Устата ѝ бе отворена, но тя не каза нищо. Дори не изпищя. Мъчеше се да се захване с другата си ръка и с краката за гладкия метал на кораба.

Хладен солен вятър духаше в лицата ни. Помислих, че ще се справим. Бях на колене и напрягах сили да се задържа. Нямаше да е от полза за никой от нас, ако я оставех да ме повлече надолу и паднем заедно в морето. Проблемът беше, че нямаше никакъв ръб, за който да се хвана, нито врата, нито дори килим, който да осигури известно триене. Само гладък метал, който можеше да променя формата си, подобно на течност.

— Дръж се, Сандра — извиках. — Ще успеем.

Имах план. Наистина имах. Щях да легна по корем, да я хвана за ръцете и да я оставя да се покатери по мен. Изглеждаше ми достатъчно силна, за да се справи, с малко помощ от моя страна. Нагласих се в съответствие с плана си и…

Отворът изчезна. Металът се сля много бързо, както го бе правил толкова пъти преди. В една секунда отворът беше там, а в следващата го нямаше.

Това обаче не бе най-лошото. Лошото дойде, когато погледнах ръката си, в която още стисках четири от пръстите на Сандра. На единия имаше пръстен с изумруд. Бяха гладко срязани от затварящия се метал и от тях течеше кръв.