Б. Ларсън: Нашествие

Дишайки тежко, зачаках следващия кентавър. Бях почти сигурен, че той ще ме довърши. Вече бях уморен и нямах патрони. Ремингтънът се бе представил добре като тояга, но се съмнявах, че може да спечели трета битка.

Хрумна ми една идея. Наведох се и се опитах да изтръгна един от трийсетсантиметровите рога. Ако успеех да го откърша, можех да го използвам като оръжие. Идеята ми харесваше — да използвам същото острие, с което бяха убили децата ми, за да разпоря следващата твар.

Застинах, защото чух глас. Досега в кораба бе общо взето тихо, чуваше се само слабо бучене.

— Проявена е агресия — каза гласът. Беше смътно женски, но звучеше някак безлично. Превеждащ компютър? Може би.

Предположих, че забележката се отнася до мен. Много мило от тяхна страна да ми кажат как се справям.

Бях успял да отчупя единия рог и се изправих, оголвайки несъзнателно зъби. Колко бързо се превръщаме в животни, ако ни провокират по подходящия начин.

Там обаче не ме чакаше трети представител на расата на кентаврите. Появи се змиевидната ръка, протегна се и се уви около извънземния, когото бях убил пръв, след което го повлече навън. Може би щеше да го пусне в нивата ми. Реших да се опитам да отида с нея.

Ръката бе прекалено голяма, за да се промуша покрай нея, а се тревожех, че когато тя се скрие, вратата ще изчезне. Затова я яхнах и оставих да ме изнесе от стаята. Озовах се в друга кубична стая.

— Проявена е инициатива — рече гласът.

— Кой си ти? — попитах и вдигнах глава. Не се виждаха никакви камери, микрофони или високоговорители. Само голи, тъмни стени.

Змиевидната ръка се отърси от мен и се издигна заедно с мъртвия кентавър, преди да успея да се покатеря пак отгоре ѝ. Видях я как изчезва в някаква друга стая. Бях ли изпуснал транспорта си? Бях ли се провалил в бягството си? Сърцето ми заби силно.

После се сетих за вратата зад мен. Обърнах се и видях как подът на първата стая изчезва, докато стената се материализира пак от нищото. Едва успях да зърна как окървавеният труп на втория кентавър пропада надолу. Премигнах. Ако бях останал в онази стая, дали щяха да изхвърлят и мен.

— Какво искате от мен? — попитах стените.

Отговор нямаше, но миг по-късно се отвориха нови две врати. Реших да проверя и двата изхода, опипвайки внимателно пода с крак. При първия опит той изчезна, разкривайки тъмната земя, въртяща се долу. Трябва да бяхме на височина един-два километра. Изненадах се, защото не бях усетил, че се издигаме. Никаква сила на тежестта не бе дърпала тялото ми, макар че без съмнение трябваше да почувствам ускорението, като в асансьор. Виждах тъмния нощен пейзаж, осеян със светлинки. От север на юг се виеше шосе, опасано с оранжеви улични лампи — трябваше да е магистрала 99.

Отстъпих в стаята, от която бях дошъл.

— Проявена е предпазливост.

Тези две врати се затвориха и се отвори трета. Зачудих се дали и двата пътя щяха да доведат до смъртоносно падане. Зачаках. Какъв смисъл имаше да се движа, щом така или иначе щяха да ме убият? След около минута подът под краката ми се затопли. След две минути вече подскачах от крак на крак. Накрая схванах какво искат и предпазливо пристъпих в третата стая.

Явно това бяха някакви тестове. Е, аз също исках да проведа някой друг тест върху извънземните си домакини. Моите щяха да са лесни за изпълнение. Исках само да видя какви са на цвят мозъците им. Положих всички усилия да се съсредоточа върху тестовете, да ги победя. Опитвах се да не мисля за децата. Това щеше да ме парализира, да ме направи скован и безполезен. Скръбта трябваше да почака.

Вече ми бе дошло до гуша, но бях принуден да им играя по свирката, за да не излетя навън. За миг ми мина през ума да скоча от кораба. Може би за тях това бе някаква форма на развлечение. Може би си седяха някъде, смееха се и залагаха докъде ще стигне тъпият първобитен човек през техния лабиринт от тестове и капани. Една част от мен искаше да сложи край на мъчението, но силната жажда за мъст ме караше да продължавам напред. Исках да счупя още някоя друга извънземна глава, преди да ме убият. Не бях приключил с тях.

В третата стая гласът заговори отново:

— Обектът ще бъде подложен на разпит.

Какво искаха тези от мен — номера на кредитната ми карта? Какво бих могъл да знам, което да заинтересува такива създания? Хрумна ми, че всъщност не искат информация. Искаха да ме изпитат. Това беше просто следващият етап от техните тестове. Дали бяха тествали децата ми и ги бяха сметнали за негодни? Подозирах, че е точно така и затова подът се бе отворил под тях, за да ги изхвърли от кораба. Изглежда, такава бе общоприетата цена на провала тук.