Б. Ларсън: Нашествие

Помислих си дали да не го помоля да ме пусне. Това изглеждаше достатъчно просто. Но трябваше да внимавам, иначе току-виж ме изхвърлил от няколко километра височина върху скалиста планинска верига или в Антарктида. Всеки път, когато погледнех надолу, ми се струваше, че корабът се намира над различно място.

После се зачудих колко ли време ще ме оставят да мисля, преди да решат, че за нищо не ставам. Може би трябваше да му дам някаква заповед. Каквато и да е, само и само да го задоволя. Но какво да му кажа да направи?

После се сетих. Като ще е гарга, да е рошава!

— Заповядвам ти да се върнеш, да прибереш децата ми и да ги съживиш — казах. Беше шантаво, но кой знае на какво бе способна тяхната техника? Може би, колкото и да е невероятно, в тези същества имаше трошица милосърдие, или поне някакво странно разбиране за чест. Може би даваха на всеки победител в състезанието право на едно желание — награда за това, че е стигнал до края. Опитах се да потисна надеждата, но не успях.

— Уточни.

— Да уточня ли? — рекох. — Как така да уточня?

— Кои са децата ти?

— Онези, които уби. Там, зад нас. Пусна ги от кораба, скапан летящ боклук!

— Обръщане на курса — рече корабът.

Гневът ми сякаш нямаше никакъв ефект върху него. Опитах да се овладея. Ако наистина успеех да си върна децата, това би било прекрасно, но все още не бях в състояние да разсъждавам ясно. Задишах дълбоко, мъчех се да се успокоя. В тази ситуация трябваше да действам безупречно. Не биваше да допускам никакви грешки. Залогът можеше да е животът на децата ми.

Тогава ми хрумна нещо: дали и животът на други хора не е застрашен? Възможно ли бе на този кораб да има още пленници, които умират при тестове в същия този момент? Може би досега никой не бе стигал толкова далеч. Може би аз бях първият.

През ума ми прелитаха хиляди варианти за заповеди. Хрумна ми дори да поискам изглед към планетата, докато се плъзгаме безшумно над нея. Освен това ме измъчваха множество въпроси, но не смеех да ги задам. Още не. Ами ако той приемеше въпроса като заповед да разкрие информация? Ами ако имах право само на една заповед? Можеше да има някакво ограничение във времето, или пък втората ми заповед да отмени първата. Не можех да си позволя да оплескам нещата, не и преди да разбера какво става. Играех смъртоносна игра, без да знам правилата ѝ, и щях да продължа по същия начин като досега — с крайна параноя.

В продължение на около минута нямаше никаква реакция. Не усещах нищо, а и корабът мълчеше. Единственото, което можех да направя, бе да стоя там и да се чудя какво става. Взирах се подозрително в стените, очите ми шареха. Изведнъж ми се стори, че усещам вибрация. Нещо се бе променило. Дали бяхме спрели?

Образува се нов отвор, горе-долу на мястото, откъдето бях влязъл. Както и всички досегашни врати, това бе просто част от металната стена, която можеше да изчезва и да се появява отново. Сега, когато имах възможност да наблюдавам явлението отблизо, то ми се стори смущаващо. Които и да бяха тези извънземни, бяха далеч по-напреднали от нас. Какво беше казал Артър Кларк? Че всяка достатъчно напреднала технология ще ни изглежда като магия. Точно такъв ми изглеждаше корабът сега. Като реактивен самолет в ръцете на първобитен дивак.

В новопоявилата се стая се виждаше ръката. Или по-скоро горната ѝ част. Останалото се губеше в тъмнината под кораба. Тя се раздвижи и се издигна. Прибираше се в кораба и носеше нещо със себе си.

Зърнах гранитносивата повърхност на нощно море. Облъхна ме дъхът на студения океан — свеж, солен мирис. Беше приятно, но ме изпълни с отчаяние. Змиевидната ръка се издигна, а в дланта ѝ бе потрошеното тяло на Сандра. Сега тя бе съвсем гола, загубила памучната си блузка в леденото море. Вода капеше от дългата ѝ тъмна коса и се стичаше по сините мъртвешки устни. Пръстите на дясната ѝ ръка все така липсваха.

— Не — казах, — тя не е… — Но млъкнах.

— Изявлението не е завършено — рече корабът. Голямата черна ръка замръзна. Държеше мъртвата девойка пред мен и от нея по палубата капеше вода.

Ако кажех на кораба, че Сандра не е мое дете, дали щеше да я изхвърли пак? Дали наистина можеше да съживява мъртвите? Нямаше смисъл да му преча да се опита да съживи Сандра. Тя заслужаваше това след провала на моите „лидерски способности“.

— Продължавай — казах аз. — Довърши изпълнението на заповедта ми. Съживи я. Освен това, в съответствие с първоначалната ми заповед, трябва да отлетиш обратно до фермата ми, да прибереш и другите ми деца и да съживиш и тях.