Б. Ларсън: Изтребление

— Е, по-голямата част от тежестта ще се падне на оборудването и обоза, включително въздух, вода и прочее.

— Въобще не ме интересува водата! — кресна той. — Как можа еднолично да им обещаеш войски?

— Защото макросите проявяват интерес само към това. За тях нашата звездна система беше поредният източник на суровини, докато на сцената не излязохме ние и не се оказа, че сме по-добри от собствените им наземни сили.

Соколов ме зяпаше тъпо и се опитваше да осъзнае новината. Възползвах се от възможността да се дръпна от прозореца. Направих една крачка. После втора.

Обади се друг от генералите, зад мен:

— Не може така! Не можеш да обещаеш на врага, че ще му дадеш войската ни!

Вдигнах рамене.

— И защо да не го направя? Мислете за пехотинците като за наемници. Те ще бъдат точно това. При това най-добрите в района, ако се съди по поведението на макросите. Спомнете си историята на Швейцария. Точно по този начин швейцарците са запазили независимостта си в продължение на векове.

— Ти… ти… — заекна генерал Соколов и вдигна обвинително пръст, който се тресеше от ярост. — Ти си онова, което американците наричат „загубеняк“. Само за един ден успя да загубиш флота ни, адмирала ни и… и собствения си разсъдък. Отстранен си, докато се събере военен съд. Никога не съм…

В този миг обвинителната пледоария на генерала стигна до своя неочакван край. Лицето му беше червено като домат и разкривено от ярост. Малките му очички се кокореха, а бухлатите му черни вежди се бяха събрали в една линия през челото. Винаги ще го помня по този начин.

„Аламо“ използва прозореца, както и предполагах. Предпочиташе прозорците, макар че ръката му със сигурност би могла да мине през покрива като през хартия за печене. Може би предпочиташе прозорците заради нас , така че подбраният екземпляр да не пострада по обратния път.

Така или иначе, „Аламо“ строши стъклото на големия прозорец и бръкна в залата с голямата си трипръста ръка от гърчещи се черни кабели. Ръката хвана първото нещо, което ѝ се изпречи — тоест генерал Соколов. Така де, аз нарочно го бях сервирал там.

Подозирам, че „Аламо“ искаше да сграбчи мен. Ако нямаше предпочитания относно плячката си, най-лесно би било да грабне някой от пехотинците при входа. Това би ощетило земната отбрана с един наноподсилен войник, но „Аламо“ сигурно не би се сетил за това или пък не би му пукало изобщо. Едно нещо знаех със сигурност обаче — че корабът си търси нова торба с месо, която да използва за боксова круша при новата си мисия.

Та значи „Аламо“ бръкна през прозореца и сграбчи милия генерал Соколов през шкембака. И като котка, набарала мишка в дупка, ръката го измъкна през прозореца. Генералът изчезна по средата на изречението си. Нямах нищо против това, защото не държах да чуя тирадата му докрай.

Пристъпих напред, опрях ръце върху изпочупените стъкла по края на черчевето — кожата ми беше здрава заради подсилването и не се боях, че ще се порежа — и проточих врат да погледна. Изражението на Соколов го бях виждал и преди, многократно. Шок, див ужас, изненада. Широко отворени очи, устата — зейнала като на риба на сухо. Генералът не крещеше, не виеше. Само стенеше проточено, все едно е на прослушване за ролята на призрак в обитавана от духове къща.

„Пада ти се“ — помислих си. Мисълта не беше от най-любезните, знам. Но точно тя се пръкна в главата ми. В моменти като този тъмната ми страна взема превес.

Ръката издигаше генерала нагоре и лицето му, насочено надолу към мен, се разкриви още повече. Изсумтях, жегна ме чувство на вина. Наличието на съвест понякога може да е неприятно. Изскочих през прозореца. Парчета стъкло изхрущяха под ботушите ми.

— Какво да правим, полковник? — попитаха пехотинците на пост. Стискаха здраво лазерните си пушки. Зачудих се дали лъчите биха могли да прережат ръката. Може би. Но пък изстрелите щяха да ослепят всички наоколо, включително мен.

— Аз поемам — отвърнах и пристъпих напред. Стоях сред белите пясъци с вдигната глава, потънал в дълбоката сянка, която хвърляше овалният черен корпус на „Аламо“. Събрах шепи пред устата си и викнах на Соколов:

— Пести храната! Сигурно ще пътуваш много дълго!

Само този съвет можах да му дам. Той махаше трескаво с ръце, после хлътна в пастта на „Аламо“ като мишка, засмукана от мощна прахосмукачка. Може да беше чул съвета ми — или пък не. Поклатих глава. Е, поне се бях опитал.

Реших да го отметна като доброто си дело за този ден.