Б. Ларсън: Изтребление

Върнах се в командния бункер. Влажен топъл въздух нахлуваше през счупения прозорец зад мен, сблъскваше се с охладения сух въздух от климатиците и влизаше в битка за надмощие. Тропическата топлина май печелеше.

Погледнах генералите, които също ме гледаха. Имаше нещо ново в израженията им. Реших, че е страх.

— Господа — казах високо. — Нещата тук ще се променят. Много ще се променят. Вече нямаме флот. „Аламо“ беше последният кораб, напускащ Земята, ако не броим още един, който успя да завие обратно. Да имате някаква информация кой е пилотът на въпросния кораб?

Те се спогледаха, после отново се втренчиха в мен, сякаш бях обитател на зоопарк, който е избягал незнайно как от клетката си. По-високият се казваше Робинсън. Ръката му лежеше върху дръжката на пистолета. Не го беше извадил от кобура, дори не го държеше както трябва, ръката му просто се бе отпуснала върху оръжието. Другият се казваше Барера. Беше по-нисък, по-широк и по-злобен на вид. Опрял беше ръце на голямата компютърна маса.

Барера се обади пръв:

— И как по-точно ще се променят нещата?

— Първо, аз съм полковник и понеже един полковник не може да се разпорежда с генерали, ви понижавам до майорски чин. Всички повишения оттук нататък ще трябва да се заслужат.

Зяпаха ме сащисано. Накрая Робинсън все пак успя да излае:

— Ригс, ти добре ли си? Току-що уби генерал Соколов!

— Да съм го убил? Е, чак пък толкова… Просто станах свидетел на злощастен инцидент. Както често се случва по време на война.

— Нали уж войната беше свършила? Според условията, които си договорил самият ти — каза Барера.

Гледаше ме нащрек, бдително, но в очите му не се четеше гняв. Помислих си, че с него ще ми е по-лесно да се спогодя, отколкото с другия. Струваше ми се по-гъвкав в начина си на мислене.

— Новата политическа реалност изисква постоянна и реалистична оценка на събитията — казах. — Нанокорабите вече не са под мой контрол. Вече не са част от Звездната армада. Трябва да мислим за тях като за неутрален и дори потенциално враждебен фактор.

Двамата не откъсваха очи от мен. Думите ми, изглежда, най-после започваха да стигат до съзнанието им. Без флот бяхме практически обречени.

— Въпросът е какво означава това за всички нас.

— Означава, че сме телета в железница, патета в кълчища и всичко това в небрано лозе — каза Робинсън.

Кимнах.

— Най-после започваш да схващаш ситуацията, майоре. Да видим какви активи ни остават…

— Ще загубим подкрепата на световните правителства — прекъсна ме Барера, но сякаш говореше повече на себе си. — Те ще отзоват войските си. Финансирането ще пресъхне. Защо да се съобразяват с нас, щом военните действия са прекратени и сме останали без космически флот?

— Те по принцип не ни харесват — продължи мисълта му Робинсън. — Подозирам, че във Вашингтон вече обсъждат как да ни разпуснат.

Кимнах на Робинсън и скръстих ръце.

— Да, ще се опитат да ни спрат кранчето. Но все още имат нужда от нас и поне в началото ще действат предпазливо, най-вече от страх, че флотът може по някаква причина да се върне.

— Какво трябва да направим според теб? — попита Барера.

Този тип започваше да ми харесва. Още отсега можех да кажа, че ще получи повишение в чин преди Робинсън.

— Трябва да имаме флот. Без кораби правителствата ще ни се нахвърлят като лешояди.

Робинсън вдигна рамене.

— Какъв флот? Нали каза, че имало само един кораб. Какво ще правим, ще го показваме насам-натам и ще твърдим, че останалите са на мисия в дълбокия космос?

— Ще построим нови кораби — казах аз, — по най-бързия начин. Майор Барера, твоята задача е да удържиш нещата тук. Изключете всички връзки с външния свят. Обявете тревога, върнете всичките ни хора в базата и ги въоръжете до зъби. Конфискувайте всички телефони и таблети. Искам нашите хора да са в готовност, но не искам външни фактори да им пускат мухи в главите. Говори с Пентагона и с офицерите ни за връзка. Постарай се да останат с впечатление, че сме в отлична форма и имаме изненадки на склад.

Барера кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Робинсън, ти ще дойдеш с мен.

— Къде? — попита той, но вече говореше на гърба ми, защото аз вървях към вратата. Отворих я решително и погледнах двамата пехотинци, които се обърнаха стреснато към мен. Нова мисъл ангажираше съзнанието ми и нямах време за глупости.

— Вие, двамата. Някой от вас беше ли в Аржентина с мен, когато унищожихме куполите на макросите?