Б. Ларсън: Изтребление

— Сметката?

— Данъкът. Кръвнината. След една година ще пристигне макроски кораб и ще очаква да напълним трюма му с многохилядна войска. Дори правителствата да се справят някак с тази задача, дълбоко се съмнявам, че ще успеят едновременно с това да създадат силен флот, който да защити Земята.

— Нов флот? За какво ни е нов флот?

— Хареса ли ти, като те стиснах за брадичката? Защото точно това се случва със слабите светове в новата вселена, в която се озовахме.

— Мислиш, че макросите няма да спазят уговорката?

Вдигнах рамене.

— Възможно е. Не забравяй, че когато сключих сделката с тях, имах зад гърба си стотици нанокораби. Не бихме могли да спечелим категорично която и да било битка, но в очите на макросите бяхме достатъчно силни да им нанесем сериозни щети. Доказали го бяхме нееднократно в наземни и космически сражения.

Майор Робинсън се облегна назад, вперил поглед в пътя пред нас. Мръщеше ожесточено вежди. Подозирах, че за пръв път от доста време се замисля сериозно върху нещо.

— Значи според теб макросите може и да си променят решението, като видят колко сме слаби.

— Макросите са машини, Робинсън. Не знаят какво е чест и милосърдие. Разсъждават като счетоводители. Дори не съм сигурен, че разсъждават , всъщност. Боравят с менажиране на риска и съотношения разход-полза. Сделката, която им предложих, в онзи момент е била най-лесното решение на възникналия проблем. Ако нямаме флот, когато се върнат, като нищо може да поемат по нов курс.

Робинсън кимна бавно.

— И според теб земните правителства не са в състояние да проумеят това?

— Именно. Хората се учат само от личния си опит. Чиновниците няма как да разберат онези машини.

Той изсумтя.

— А ти ги разбираш? Всичко ти е ясно за извънземни роботи, с които никога не си се срещал?

— О, срещал съм се, и още как. Бил съм лице в лице с тях и под обстрела на оръдията им по-често от всеки друг. Достатъчно, за да имам доста добра представа как ще реагират.

Робинсън запали двигателя и подкара хамъра през джунглата. И добре направи. Бездействието ме изнервяше, а не ми се искаше да го изритвам от автомобила за неподчинение.

— Добре де, добре — каза той след още една миля под зеления балдахин. — Защо да не работим съвместно с НАТО?

— Ще работим с тях, но при нашите условия. Земните правителства ще искат силна отбрана, но въпреки желанието си няма да ни сътрудничат на сто процента, защото не са в състояние да забравят напълно старите си вражди и съперничество.

Робинсън ме изгледа.

— Защо ми казваш всичко това? И защо ме хвана за лицето като, като…

— Защо те унизих ли? Защо се отнесох с теб като с училищен побойник? Защото исках да си отвориш ушите… но и заради друго. Даваш ли си сметка, че всеки пехотинец под твое командване би могъл да направи същото? Че ти си като дете в сравнение със собствените си подчинени? Трябва да се подложиш на инжекциите. Отсега нататък искам всички мои офицери да бъдат наноподсилени. Не ми трябват офицери, които могат да бъдат наритани от собствените си войници.

Робинсън стисна устни. Стори ми се пребледнял.

— Никой не знае какви са дългосрочните ефекти от…

— Да. Не знаем. Но хората, които командваш, вече го направиха. Заложиха живота си. Ако искаш да ги водиш, ще трябва да направиш същото. Кроу изобщо не е трябвало да ви допуска до командването на Звездната армада без инжекциите.

Помълчахме няколко минути. Зелен папагал с яркосиньо по връхчетата на крилете прелетя пред нас, изкрещя ни сърдито, после се изгуби някъде зад хамъра, който трещеше по горския път.

— Защо го е направил Кроу според теб? — попита замислено Робинсън. — Защо ни е включил, без да се подложим на инжекциите?

— Не съм говорил за това с него, но го познавам доста добре. Сигурно е смятал, че така по-лесно ще убеди офицери от конвенционалните военни сили да се включат в Звездната армада. Но според мен е имало и друга причина — било го е страх. Е, може би не точно „страх“, а… Кроу го тресеше почти параноична предпазливост, силен инстинкт за самосъхранение, който не му позволи да се подложи на инжекциите. Затова той наложи нещо като традиция, като правило, ако щеш, според което не беше задължително висшето командване на армадата да е подсилено с нанити. Което позволи на самия него да си спести процедурата.

Робинсън мълча замислено през следващите няколко мили, а аз го оставих да разсъждава на спокойствие.

— И каква е сделката? — попита накрая той.