Б. Ларсън: Изтребление

Единият кимна.

— В моята част ли беше?

— Не, сър, бях във втори батальон.

Вдигнах глава и примижах срещу слънцето.

— Скоро очаквам фойерверки тук. Мога ли да разчитам на вас двамата?

Пехотинците стиснаха по-здраво лазерните си оръжия.

— Ъъ, какъв по-точно проблем очаквате, полковник?

— От онзи вид, с който са известни Свинчетата на Ригс.

Не личеше информацията да ги е ощастливила особено. Робинсън най-после се появи, решил все пак да изпълни дадената му заповед. Или пък го бе довело любопитството.

— Полковник — каза той, — за какво става въпрос?

— Обясних ти преди няма и минутка.

— За новия флот? Сериозно?

Двамата пехотинци ни гледаха. Отвърнах на погледа им твърдо и ги попитах:

— Е, какво решавате?

Мъжът, който се бе сражавал в Аржентина, кимна пръв. Другият го последва.

— Ще ви пазим гърба, полковник.

Не попитаха за подробности. И двамата знаеха какво искам от тях. Да знам дали ще ме подкрепят, ако нещата тръгнат на зле. Ако се стигнеше до преврат или онези от НАТО ни нападнеха, можех да разчитам поне на тези двамата.

— Това исках да чуя. Кажете и на другите — наредих им.

Тръгнах към паркинга и се метнах в един хамър, без да попълвам никакви формуляри. Дежурният сержант отвори уста да ме спре, но гневната му физиономия изчезна, като видя кой съм и какво ми е настроението. Нито той, нито никой наоколо не понечи да влезе в спор с мен. Понякога е добре да имаш репутация.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита Робинсън, когато спрях до него и слязох от автомобила.

Прескочих хамъра с един-единствен плавен скок. Това неизменно стряскаше нормалните хора. Робинсън и преди беше виждал такива номерца, но ченето му все пак провисна, докато аз се настанявах на дясната седалка.

— Ти ще караш — уведомих го.

Робинсън изсумтя, но въпреки това се качи, запали двигателя и потегли.

Насочвах го през джунглата. За пръв път минавах по тази наскоро разчистена просека. Досега или се бях придвижвал по въздуха с „Аламо“, или бях спринтирал напряко през дърветата.

— Отиваме в базата, нали? Онази с твоите секретни фабрики. Не са чак толкова секретни, между другото — каза Робинсън.

— Дано още са там, когато пристигнем, само това мога да кажа засега.

Той ме стрелна с поглед изпод вежди.

— Виж, Ригс, без да се обиждаш, но тая работа не върви по план. Като всичко, което е свързано с теб, всъщност.

— Майоре… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Точно така. Точно за тези дивотии говоря. Какво ти дава правото изведнъж да решиш, че вече съм майор? Години наред ръководих цяла дивизия, преди извънземните да оцапат картинката.

Беше мой ред да го прекъсна. Грабнах волана. Не исках да се ударим в нещо, защото бившият генерал едва ли щеше да преживее катастрофата. С другата си ръка го хванах за брадичката и обърнах главата му към себе си, все едно е малко дете.

Робинсън се кокореше насреща ми шокиран и вбесен. Освен това очевидно го болеше — пропуснал бях да превключа пръстите си на „лек режим“. По лицето му много скоро щяха да разцъфнат сериозни синини.

— Аз създадох тази организация. Сега си майор, защото аз казвам така.

И той взе, че си извади пистолета. Ако имах още две ръце, сигурно щях да го аплодирам. Ако не друго, поне не му липсваше кураж. Вместо това ръката ми върху волана се стрелна и изби пистолета през прозореца. Посипаха се стъкла, най-вече по пътя отвън. Прозорецът беше вдигнат, но пистолетът го удари с такава сила, че това се оказа без значение.

След това пуснах Робинсън и той нямаше друг избор, освен да насочи вниманието си към волана и пътя, от който излизахме. Хамърът се разтресе, палмови листа обрулиха предното стъкло. Майорът изруга под нос, но беше вдигнал крака си от педала за газта, когато го сграбчих, и колата бе загубила скорост. Той я овладя и с това отложи смъртта си. Хамърът спря, а Робинсън ме фиксира с поглед, скръстил ръце на гърдите си. Отказваше да шофира повече, предизвикваше ме да го принудя.

— На бас, че не си бил по-близо до смъртта, откакто започна войната — подхвърлих аз.

— Ти си луд. Напълно откачен. Можеше да убиеш и двама ни.

— Не, не и двама ни — поправих го. — Само теб.

Гневът в очите му се стопи, изместен от раздразнение. „Браво“, помислих си.

— Сигурно се чудиш какъв, по дяволите, ми е проблемът — казах спокойно.

— И още как.

— Виждам, че този път ме слушаш внимателно, затова ще ти кажа какво ме безпокои. Твърдо съм решил да запазя както Звездната армада, така и нанитите, които циркулират в кръвта ми… както и приятелката си. Ако позволя на земните правителства да поемат контрол над операцията, те по един или друг начин ще прецакат нещата. Ще се скарат кой да открадне пръв технологията ни. Сигурно още ще спорят в някой съд кой има право над патентите за преносимите ядрени реактори, когато дойде време да се плати сметката в края на годината.