Б. Ларсън - Изтребление

Може би целта изобщо не е била такава. Може би бяха насъскали тези метални демони срещу вселената, без да си дават сметка какво ще се случи. Като дете, което пуска първия си скриптиран интернет червей и с ужас гледа как творението му съсипва лаптопа на родителите му.

Не ме интересуваше, поне за момента, как са го направили Сините. Не ме интересуваше и дали са разбирали какво правят. Но определено исках да знам защо са го направили. Защо бяха драснали клечката, защо бяха подпалили пожар в тази част от моята галактика?

Зяпах стената-екран. Процесията на златните буболечки се беше придвижила до тавана и един по един корабите потъваха в неизвестността. На борда на всеки от тях имаше човек, когото бях приел за приятел, за другар. Трудно ми беше да гледам как космосът ги поглъща. Познавах много от тях — е, повечето. Всички те бяха минали през ада. Бяха корави хора, които умееха да оцеляват. Бяха се сражавали героично за Земята и бяха победили. И какво получаваха като награда? Ролята на боксови круши за следващата раса около друга жълта звезда някъде там, в безкрайния космос?

Не бяха заслужили такова отношение. Същото важеше за мен и за децата ми. Седях си на дивана и си мечтаех как бъркам с голяма ръка в гъстата атмосфера на газовия гинат, дома на Сините. Мечтаех си как грабвам един от онези изроди и го откъсвам от повърхността. Исках да го гледам как се мята в агония на палубата ми, докато вътрешните му органи се пръскат от слабото налягане. И да го попитам, докато умира от декомпресия в разширяваща се локва от телесни течности, защо, по дяволите, са пратили в космоса два вида кошмарни роботи. Защо две породи, едната миниатюрна, другата гигантска. Едната — чума от безсърдечни микроскопични роботчета, другата — гигантски мародерстващи чудовища. Тези техни създания бяха воювали помежду си на моята планета. И очевидно бяха правили същото на десетки други светове, или на хиляди… или на милиони. Хитлер, Сталин, Тамерлан и Мао бяха дребни престъпници в сравнение с чудовищата на Сините. Що за лудост ги беше подтикнала към това?

Само че гневът и въпросите ми трябваше да почакат. „Аламо“ бе спрял да ми отговаря. И по-лошо — не можех да стигна до кенчетата с бира. Положих усилия да се успокоя и да насоча мислите си към настоящата ситуация. Какво щях да правя, когато стигнех Земята и „Аламо“ ме стовареше в базата? Как щях да обясня на хората какво съм направил?

Напрегнах сивите си клетки. И без това нямаше какво друго да правя, докато пътувах към Земята като затворник на собствения си кораб.

И по някое време в главата ми се зароди план.

Слязох на Андрос притеснен. Знаеха ли хората какво е станало? И колко точно знаеха?

„Прецакани сме“. Все това ми се въртеше в главата. Имах предвид нас, Звездната армада. Разполагахме с подобие на интернационална армия от наноподсилени войници. Колко щеше да издържи лоялността им сега, когато флотът беше изчезнал, а врагът се беше оттеглил? Нима всичко, което бях създал с цената на толкова усилия и жертви, щеше да се разпадне непоправимо?

Голямата черна ръка на „Аламо“ ме понесе към земята. Остави ме в централната база, пред командния бункер. Бункерът представляваше метална сглобяема постройка. Едва наскоро ни бе останало време да му теглим един слой бяла боя срещу жегата. Знаех, че ще са там — генералите на Кроу. Разговаряли бяхме само няколко пъти, предимно онлайн, и не се харесвахме.

„Аламо“ висеше в небето и закриваше слънцето. Мъжете при входа ме поздравиха. Аз се усмихнах и също козирувах. Кой знае, може би за последно получавах това почтително отношение от своите пехотинци. Мъжете местеха скришно погледи между мен и „Аламо“. Стараеха се да изглеждат спокойни, но не бяха. Тревога и любопитство танцуваха в очите им. Бяха чули нещо. И то не беше добро.

Отворих двойната врата на командния бункер и влязох в хладния сумрак. Шум на климатици и компютри изпълваше въздуха. Примигнах да нагодя очите си към приглушеното осветление след напечените от слънцето пясъци навън.

— Полковник Ригс? — каза един от мъжете. И тримата генерали на Кроу бяха налице. Поздравил ме беше генерал Соколов, набит мъж с черни вежди, които имаха нужда от подкастряне. Тъмните му очи бяха малки, присвити и пълни с раздразнение. Беше най-гадният от тримата. Изглеждаше изненадан да ме види, при това изненадата видно не бе от приятните. Дали не бе очаквал другиго? Реших да не го питам.