Б. Ларсън - Изтребление

— Не мога да го направя оттук.

— Ще бъдеш върнат във военната база.

Ухилих се на стените.

— Страхотна идея.

Корабът не отговори.

Малките черни ръце ме държаха по целия път до Земята. Позяпах си на воля стената-екран, най-вече защото нямаше какво друго да правя. И забелязах нещо интересно. Още един кораб, една самотна златна буболечка сред стотиците други, се отдели от ятото и потегли назад към Земята.

Изкисках се. Още някой беше измислил начин да се измъкне от еднопосочното пътуване до Ригел или която там звездна система се явяваше следваща спирка по оптималната пътека на наносите. Уви, усмивката ми бързо увехна при вида на стотиците други кораби, които все така пълзяха нагоре по стената към бездната на открития космос. Дадох си сметка, че на всички тези кораби има поне по един изпаднал в паника човек, обречен на сигурна смърт в края на пътуването.

А аз с нищо не можех да им помогна. С нищо.

Седях на дивана, обездвижен от десетината черни ръце, и гняв гореше в гърдите ми. Имах много основания да изпитвам гняв. Този кораб беше убил децата ми. Не го бях забравил, макар да го бях приел в някаква степен. Повтарях си, че корабът е оръдие и нищо повече. Инструмент. Много сложен и почти интелигентен инструмент, но все пак инструмент. Няма смисъл да се гневиш на инструмент. Поне веднъж годишно вирус успяваше да преодолее всичките ми защити и да зарази компютъра ми. Заразата обикновено се оказваше фатална. Накрая се виждах принуден да преинсталирам всичко, отегчителна процедура, която траеше часове. Но когато тази ежегодна тегоба ме застигнеше, аз не ругаех вируса, не изпадах в пристъпи на бяс. Компютърът ми, както и заразилият го софтуер, бяха в известен смисъл невинни. Обект на гнева ми винаги бяха създателите на зловредния софтуер. Хората, които съзнателно бяха насъскали срещу света рожбата на своя бинарен вандализъм с надежда да се доберат до номера на кредитната ми карта.

По подобен начин, след като проумях каква е природата на нанокорабите, ми стана трудно да ги мразя. Те бяха прекрасни машини, които следваха зададеното им програмиране. Ако някой човек се озовеше на пътя им, те го смазваха безогледно, но в действията им нямаше нищо лично.

И ето че сега наносите преминаваха към нова фаза в програмирането си. Създателите им, онези, които аз наричах Сините, бяха разпратили из космоса своите безсърдечни кораби не като посланици на добра воля и взаимопомощ, а като средство за постигане на собствените си цели. Корабите идваха да ни „спасят“, но така, както горският „спасява“ стадо тревопасни, чийто прекомерно нараснал брой се е превърнал в заплаха за местността, която обитават — избива част от животните, преди да са опасли всичко. Именно тази небрежна арогантност ме гневеше. Лекотата, с която разчистваха пътя си на случаен принцип.

Но някъде под вълните на гнева ми се оформяше друго усещане. Прекарал бях доста време с тези машини, имал си бях вземане-даване с наносите и макросите повече от всеки друг човек. И бях стигнал до извода, че по някакъв начин те са свързани. Говореха на един и същ машинен език, който ние сега наричахме „бейзик“. Да, макросите използваха по-проста негова версия, а наносите го бяха усъвършенствали на някакъв етап в историята си, но принципно езикът беше същият. Произвеждаха компонентите си по един и същи начин, с помощта на загадъчните фабрики, които изглеждаха еднакво и работеха на еднакъв принцип. Единствената съществена разлика беше в габаритите. Заводите, които бяхме открили под куполите на макросите в Южна Америка, и по-малките фабрики, които аз бях отгледал като фермер — реколта на остров Андрос, бяха с еднакъв дизайн. Двете роботски фракции като цяло демонстрираха еднакво отношение към света.

Имах предостатъчно време да размишлявам, докато седях обездвижен на дивана и гледах как дискът на родния ми свят бавно се издига към стената. Мислех за макросите и наносите и забележителните прилики между тях. Възможно ли бе Земята да се е озовала насред гражданска война с непознати мащаби? За какво толкова спореха Сините на своя газов гигант? Да, самите те не можеха да напуснат гравитационния кладенец на планетата си, но можеха да изпращат в космоса своите лакеи, и големите, и малките. Ако макросите бяха просто по-голяма версия на наносите, ако двата вида роботи имаха общ произход, общ прародител, ако щете… тогава защо едните бяха проводници на наука и отбрана, а другите — на унищожение и експлоатация? Възможно ли бе, да речем, каста от Сини учени да е обявила война на своите кръвожадни сънародници… или обратното? Ами ако Земята и стотици други светове бяха жертви на полуделите им метални рожби?