С. Кинкейд - Императрица

О! О, това беше той. Мъка.

— Аха, помни ме — отбеляза Невени и се облегна на стената срещу мен.

— Какво… Какво…

Отчаяно започнах да претърсвам ума си за нещо, което да ми помогне да разбера. Опитах се да се втурна напред и Мъка внезапно ме пусна… и аз полетях към земята. В коленете ми пламна болка и Невени тръгна към мен, сякаш искаше да ми помогне, но после се спря… премисли.

И тогава…

Тогава всичко връхлетя обратно в мозъка ми и ръката ми се стрелна надолу… Кожата над ребрата ми беше разранена.

Острието… Острието!

— Аз бях… Той… — прошепнах задъхано.

— Нека ти помогна да станеш.

Гласът ѝ прозвуча в ушите ми, но аз сякаш не можех да разбера какво казва. Тя обви ръце около кръста ми, вдигна ме и изпуфтя. Не помръднах, отпусната в ръцете ѝ, и Мъка ме сграбчи за ръката, за да може Невени да се дръпне.

Погледнах към нея, погледнах към него, но не можех… не можех… Какво ми имаше?

— Как съм се озовала тук?

— Гладик — представи си, Гладик — се свърза с мен. Странна работа. Но той ми каза къде можем да те намерим. Дай да я сложим на някой стол.

Мъка кимна.

Останах безжизнено увиснала между двамата, докато те ме водеха през стаята.

— Г-Гладик?

Какво? Какво Гладик? Какво ставаше?

— Той ни разказа какво е станало — отговори Невени. — Много преди самите ние да чуем излъчването. Мисля, че искаше да му помогнем да избяга, но аз му казах, че съдействието ни си има цена. Ти. Той ни плати. Дали ние ще му платим, или не… Може би някой ден, ако ни е удобно.

Погледнах я и бавно примигнах. Да. Аз му бях дала нейната честота. Внезапно си спомних.

— Аз не… — Докато двамата ме слагаха на стола, умът ми се мъчеше да се избистри. — Аз не съм…

— Хиповолемичен шок. — Дълбокият глас на Мъка привлече вниманието ми към него. Той погледна надолу към мен. — Случвало ми се е. Ние не реагираме като тях. При голяма загуба на кръв изпадаме в нещо като хибернация. Лесно е да се сбърка със смърт.

— Освен това Гладик е инжектирал кислородно топче в кръвта ти, за да не се задушиш, когато си спряла да дишаш. — Устата на Невени се изви в усмивка, несиметрична заради тази рана, която прорязваше ъгълчето на двете ѝ устни. — Човек си мисли, че познава някого, а после той го изненадва, когато се окаже, че не е съвсем безполезен…

Смърт.

Хибернация.

Какво?

— А после трябваше само да се погрижим да настигнем ковчега ти, преди да се събудиш… ако изобщо се събудеше. Гладик изкриви и навигацията. Със сигурност я е изкривил, в противен случай щеше вече да си се превърнала в пепел.

Гледах я и не можех да проумея какво ми казва. Нямаше никакъв смисъл. Просто…

Устата ми сякаш беше пълна с дървени стърготини. Очите ми ту си връщаха фокуса, ту го губеха, но когато погледнах надолу към това, което имаше до мен на пода, през цялото ми тяло премина ужасен шок.

Кристално ограждение.

Ковчег.

Бяха ме положили вътре. Бяха ме оставили там вътре. Бяха ме приковали вътре и ме бяха изоставили в празното пространство. Ако се бях събудила и никой никога не ме беше намерил…

Невени ме хвана, когато се превих надве, но от стомаха ми не излезе нищо — спазмите бяха само сухо гадене.

— Да, наистина е много тежко. Мъка ме предупреди — рече тя.

През тялото ми преминаваха ледени вълни. Студени тръпки щипеха кожата ми. Отново погледнах към ковчега.

— Добре дошла от мъртвите — каза Невени.

Посегна назад, взе една чаша и ми я подаде. Изпитах непоносима жажда. Изпих една огромна глътка и се задавих.

Не беше вода.

Не беше вода, а уиски.

— Освен ако не предпочиташ вода — рече Невени.

Не предпочитах. Излях чашата в гърлото си и парещият ми хранопровод сякаш стана единствената част от мен, в която ледът се разтопи.

— Да ѝ дам ли още? — попита Мъка.

— Тя си беше умряла. Дай ѝ цялата бутилка — отговори Невени.

Вцепенението сякаш беше проникнало в самата ми душа. Бръмченето на космическия кораб около мен като че ли караше костите ми, мозъка ми да вибрират, заплашваше да разтърси неясните мисли, които се въртяха в ума ми, и да ги разтърси така, че да ги отдели от него. Едва виждах голите стени на стаята, в която ме бяха довели.

Там седнах на леглото, чиито пружини се забиха в мен, и вдигнах ризата си, за да видя гърдите си… Върху стегнатата плът над ребрата си забелязах петно, обагрено в безжизнено бяло, малко по-ярко от кожата около него — точката, в която медицинско ботче беше съсредоточило усилията си и почти беше успяло да спаси живота ми. Или някой беше решил да закърпи мъртвото ми тяло, за да съм цяла, преди да ме изстрелят в някоя звезда.