С. Кинкейд - Императрица

— Мразя те — промълви гласът, толкова близо до мен, и с рязко дръпване измъкна острието от гърдите ми. Бързото движение на ръката му го запрати, премятащо се, към другия край на балната зала. — О, как те мразя заради това!

Въздухът започна да ме задушава. Започнах да се давя, помъчих се да овладея гаденето си и да го вдишам, но нямаше достатъчно, собственият ми дъх ме задушаваше… Далечната тълпа долетя в полезрението ми. Крясъците им, дрезгавите им гласове нахлуха в ушите ми, закънтяха като залпове във въздуха.

Толкова много животни! Двукраки създания с остри зъби и дращещи ръце. Мъглата се спусна над тях, все по-гъста и по-гъста.

Главата ми увисна назад, подпря се на нещо топло и солидно зад мен. Един глас прошепна:

— Шшт. Шшт. — А после стана по-нисък и се изпълни с горчивина: — Няма да позволя да гледат, да им доставя това удоволствие.

Той завъртя и двама ни, така че единственото, което можехме да видим, беше бездната отвъд прозрачните диамантени прозорци. Пръстите му се плъзнаха през косата ми, погалиха скалпа ми, тила ми пак и пак. Полезрението ми се изпълни с блестяща светлина.

— Ето — прошепна едва чуто той. — Просто погледни натам.

И се понесохме — две бледи призрачни отражения, които блестяха на фона на лошото пространство. Макар че погледът ми се разфокусира, ослепителното сияние остана — ярко, искрящо, насочено към мен, докато бръмченето му не изпълни душата ми, докато животът изтичаше от вените ми.

— Не е ли удивително? — Дрезгав глас. Задавен. — Никога през живота си не съм виждал такава ужасна красота.

Мъглата ме обгърна.

Сидония стоеше прекалено близо до ръба. Посочи към нещо, но аз не можах да разбера какво е. Приближи се още повече и всяка частица от мен настръхна предупредително.

— Дония, Дония, не влизай в тази вода…

Само след секунда осъзнах колко абсурдни са тези думи… Макар че не знаех защо са не намясто.

Дония само ме погледна и на устните ѝ засия усмивка, а черните ѝ очи се озариха от мека, нежна топлина.

— О, Немезида! — промълви тя. — Аз ще се погрижа за теб. Това боли ужасно.

Знаех за какво говори. Погледът ми се спусна към босите ми крака, обгорени и покрити със срязвания, от които течеше кръв и капеше по назъбените камъни под мен.

Ръката ѝ обви моята, тя ме дръпна настрана от болката и ме поведе към кадифените пясъци, които бяха меки като река между пръстите на краката ми. От устните ми се изтръгна въздишка и Дония се усмихна.

— Виж — каза тя и топна крака си във водата — прозрачно стъкло, в което се отразяваше мрак, осеян със звезди. — Много е топла.

Последвах примера ѝ, но когато кракът ми докосна водата, отдолу имаше лед. Озадачена, проследих с поглед как Сидония прави още една стъпка, а после още една. Звездният пейзаж, който се диплеше над течността, вибрираше под краката ѝ. За нея това беше толкова лесно. За мен обаче беше невъзможно.

— Дония, не мога… — опитах се да ѝ го обясня. — Аз… аз забравих нещо.

Не можех да се сетя какво, но тя знаеше отговора. На лицето ѝ се изписа благост и чиста, неподправена любов, когато ми каза, че ме разбира така, както не ме е разбирал никой друг. Повече, отколкото самата аз разбирах себе си.

— Аз ще съм тук.

И тогава започнах да се задушавам. Гърдите ми трескаво се надигаха и спускаха, тресяха се. Някакъв глас се обади прекалено високо:

— А добре! Сега просто трябва да се надяваме, че не е изпаднала в мозъчна смърт.

Този глас… Този глас…

Ахнах и скочих от мястото, на което лежах, но нечии ръце се преплетоха с моите, тласнаха ме обратно надолу.

Трябваше да я наблюдавам дълго време, за да разбера коя е… Да осъзная, че това е Невени, толкова променена, с къса коса и дебел страшен белег на лицето, сякаш някой се беше опитал да я заличи от лицето на Космоса…

Ръката ѝ се стрелна напред и стисна моята. Не малката мека ръка на Дония, а коравата груба ръка на Невени.

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

Разбира се, че знаех! Знаех, че болката пулсира във всяка частица от мен, знаех, че над мен бръмчи непознат кораб, знаех, че флуоресцентните лампи над нас ми светят право в очите и че Дония я няма, а Тирус…

Невени.

Невени… която ме беше изоставила в Свещения град без възможност да се върна навреме.

От устните ми се изтръгна вик и аз се хвърлих към нея. Тя се дръпна назад и се изправи. Устните ѝ се разтвориха в дивашка усмивка. Но чифт огромни ръце, натежали от мускули, се стегнаха около мен.