Аластер Рейнольдс - Казъм Сити

— Впрочем, защо се засяга толкова, когато го наричат Червената ръка? — прошепнах аз.

— Дълга история — отвърна все така шепнешком Дитерлинг. — И не се отнася само за ръката.

От време на време от парата изплуваше гол до кръста готвач, с полускрито зад дихателна маска лице. Васкес заговори на двама от тях. В това време Дитерлинг натопи пръсти във врящата вода на една тенджера и, сякаш не усещаше нищо, измъкна от там някакво парче и го пъхна в устата си, явно за да го опита.

— Това е Танър Мирабел, един приятел — обясни Васкес на главния готвач. — Бил е от белите очи, затова не се ебавайте с него. Ще останем тук за малко. Донесете ни нещо за пиене. Мирабел, гладен ли си?

— Не може да се каже. А както виждам Мигел вече се обслужва.

— Добре. Струва ми се, че месото от плъх тази вечер не е станало съвсем както трябва.

Дитерлинг сви рамене.

— Опитвал съм и много по-лошо, повярвай ми. — Пъхна ново парче в устата си. — Ммм! Доста вкусен плъх, ако питаш мен. Норвежка порода, нали?

Васкес ни преведе през кухнята до празен салон за залагания. В началото помислих, че сме сами. В дискретно осветеното помещение, цялото в пищно зелено кадифе, на стратегически места бяха поставени бълбукащи наргилета. Стените бяха покрити с картини, издържани в кафяви нюанси. Когато се вгледах отблизо в тях обаче, установих, че тези картини не бяха рисувани, а изработени от грижливо изрязани и залепени парчета дърво. Лекият блясък на някои от тях показваше, че са взети от дървета на хамадриади. Всички картини бяха обединени от една тема: живота на Скай Осман. Бяха изобразени петте кораба от флотилията, прекосила пространството от земната до нашата система. Беше изобразен и Тайтъс Осман, с фенерче в ръка, открил сам сина си в мрака след голямото затъмнение. Както и Скай, на посещение при баща си в лазарета на кораба преди Тайтъс да умре от раните, които бе получил при защитата на “Сантяго” от саботьора. И престъплението, и славата на Скай Осман бяха предадени прекрасно тук; онова, което бе направил, за да може “Сантяго” да стигне до този свят преди другите кораби от флотилията, изпадането като семена от глухарче на модулите със спящите от кораба. А на последната картина бе изобразено наказанието, наложено от хората над Скай: разпятие.

Смътно си спомних, че всичко това се бе случило недалеч оттук.

Но помещението беше нещо повече от светилище на Осман. В многобройните му ниши бяха поставени обичайните покер-автомати. И макар засега никой да не играеше, по-късно вечерта несъмнено и шестте маси щяха да бъдат заети. Засега се чуваше единствено тичане на плъхове някъде в тъмнината.

Централно място в помещението заемаше полусферичен купол, абсолютно черен, широк поне пет метра, заобиколен от столове с мека тапицерия, поставени на сложни телескопични цокли на три метра над земята. На едната странична облегалка за ръцете на всеки от столовете бяха поставени контролни бутони, а на другата — батерия с венозни съоръжения. Около половината от столовете бяха заети, но фигурите в тях бяха толкова неподвижни и така наподобяваха мъртъвци, че ги забелязах доста след като влязохме. Бяха се отпуснали назад по местата си, с безжизнени лица и затворени очи. Всички бяха обкръжени от непогрешимата аристократична аура на недостъпност и богатство.

— Какво се е случило? — попитах аз. — Забравихте да ги изхвърлите тази сутрин, преди да заключите ли?

— Не. Може да се каже, че те са постоянното присъствие тук, Мирабел. Играта им продължава няколко месеца; залагат върху изхода на сухоземната кампания в дългосрочна перспектива. Сега е спокойно заради дъждовете. Като че ли почти няма война. Но трябва да ги видиш, когато се отприщи адът.

Нещо в това място не ми харесваше. Не само заради изобразената история на Скай Осман, макар приносът й да беше значим.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук, Васкес?

— И да изтървем пиячката?

Преди да успея да реша какво да отговоря, се появи главният готвач, дишайки все така шумно през пластмасовата си маска. Буташе масичка на колелца, натоварена с напитки. Свих рамене, налях си и кимнах към картините.

— Скай Осман е на голяма почит тук, нали?

— Повече, отколкото предполагаш.

Васкес направи нещо и полусферата се съживи; внезапно не беше вече напълно тъмна, а представляваше безкрайно подробна гледка на едната половина на Края на небето, а единият черен край се издигаше от пода като мембрана върху окото на гущер. Нуева Валпарайсо представляваше светеща точица на западното крайбрежие на полуострова, видима през една цепнатина между облаците.