Аластер Рейнольдс - Казъм Сити

— Ами?

— Хората насам са доста религиозни. Лесно можеш да ги предизвикаш на тема вяра, ако не внимаваш. Трябва да проявяваш повече уважение.

— Чух, че са създали религия около историята на Осман. Но знанията ми по въпроса стигат дотук. — Отново кимнах към декора, тъй като едва сега забелязах нещо, което напомняше череп на делфин, странно назъбено и очукано, закрепено на стената. — Какво се е случило? Да не си купил това заведение от някой от побърканите по Осман?

— Не съвсем. Не.

Дитерлинг се изкашля. Не му обърнах внимание.

— Какво, тогава? Да не би и ти да си се хванал на тази кука?

Васкес изгаси цигарата си и стисна с пръсти върха на носа си, като набърчи тънката ивица, която трябваше да минава за чело.

— Какво става тук, Мирабел? Да ме предизвикаш ли се опитваш или си просто невеж скапаняк?

— Не знам. Мислех че просто водя любезен разговор.

— Да, да, точно така. И малко преди това по една случайност ме нарече Червен, просто така ти се изплъзна от само себе си.

— Мислех че вече приключихме с това. — Отпих от чашата си. — Не съм опитвал да те предизвиквам, Васкес. Но ми се струва, че си невероятно обидчив човек.

Той направи нещо. Беше съвсем дребен жест с едната ръка, като щракване с пръсти.

Това, което се случи после, стана прекалено бързо, за да бъде доловено от окото; просто усетена от подсъзнанието мъгла от метал и подобната на бриз ласка на въздушното течение. След като по-късно върнах случилото се в съзнанието си, стигнах до извода, че в помещението — най-вероятно по стените, пода и тавана — трябва да се бяха отворили десетина пролуки, от които бяха излезли машини.

Това бяха автоматични часови във вид на надвиснали черни кълба, които се отвориха, за да разкрият по три-четири дула; всички те бяха насочени към нас с Дитерлинг. Сферите ни обикаляха бавно, жужейки враждебно като настръхнали оси.

И двамата не се осмелихме да си поемем дъх доста дълго време, но в крайна сметка проговори Мигел.

— Предполагам вече щяхме да бъдем мъртви, ако ни беше наистина ядосан, Васкес.

— Имаш право, но не ми остава много, за да се вбеся, Змия. — Повиши глас: — Режим “безопасност” — и повтори щракането с пръсти от преди малко. — Виждаш ли това, човече? Стори ти се еднакво, нали? Но не и на стаята. Ако не бях изключил системата, тя щеше да интерпретира това като нареждане да екзекутира всички тук освен мен и тлъстите отрепки в столовете край масата за залагания.

— Радвам се, че си практикувал достатъчно — обадих се аз.

— Да, посмей се по този повод, Мирабел. — Отново познатия жест. — И това ви се стори същото, а? Но и тази команда беше различна. Тя щеше да каже на часовите да ви отсекат с масирани изстрели ръцете, една по една. Помещението е програмирано да разпознава поне още дванайсет жеста… И повярвай ми, след някои от тях трябваше да плащам доста големи сметки за почистването. — Сви рамене. — Вече мога ли да смятам, че съм разбран?

— Мисля, че разбрахме посланието.

— Добре. Изключваме режим “безопасност”. Часовите да се прибират по местата си.

Същата мъгла, предизвикана от светкавичното движение, същият бриз. Машините все едно бяха изчезнали.

— Впечатлен ли си? — обърна се към мен Васкес.

— Не съвсем — отвърнах аз, усещайки избиващата по челото ми пот. — Но предполагам, че разчупва леда при едно парти.

— Определено.

Васкес ме изгледа развеселено, очевидно доволен, че бе постигнал желания ефект.

— Но всичко това ме кара да се чудя все повече защо си толкова обидчив.

— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш много повече от просто обидчив. — И тогава направи нещо, което ме изненада; измъкна ръка от джоба, достатъчно бавно, за да имам време да видя, че не държи оръжие. — Виждаш ли това, Мирабел?

Не знам какво очаквах, но стиснатият юмрук, който ми подаде, ми се стори напълно нормален. Не виждах нищо нередно, никаква деформация. Нито пък нещо червено.

— Изглежда съвсем като ръка, Васкес.

Той стисна юмрука си още по-силно и тогава стана нещо странно. От него започна да капе кръв, първо бавно, след това все по-силно. Наблюдавах безмълвно как се стича по пода, червено върху зеленото.

— Ето затова ме наричат така. Защото дясната ми ръка кърви. Дяволски оригинално, а? — Разтвори юмрук; кръвта течеше от малка дупка някъде в средата на дланта му. — Ето това е. Стигма, като раната на Христос. — Със здравата ръка бръкна в другия джоб, извади носна кърпа, смачка я на топка и я притисна в раната, за да спре кръвта. — Понякога мога да го предизвикам с усилие на волята.