Аластер Рейнольдс - Казъм Сити

— Последователите на култа на Осман са се добрали до теб, нали — обади се Дитерлинг. — Скай също е бил разпнат на кръст. Забили са пирон в дясната му длан.

— Не разбирам — промълвих аз.

— Да му кажа ли?

— Заповядай, Змия. Този човек очевидно има нужда да бъде образован малко.

Мигел се обърна към мен.

— През последното столетие последователите на култа към Осман са се разцепили на различни секти. Някои от тях вземат идеите си от каещи се монаси, опитващи да предизвикат сами част от болката, изтърпяна от Скай. Заключват се в пълен мрак, докато изолацията почти ги подлуди или стане причина да започнат да виждат разни неща. Някои от тях си отрязват лявата ръка, някои дори се разпъват на кръст. И понякога при този процес умират. — Той спря и погледна към Васкес, сякаш искайки разрешението му да продължи. — Съществува обаче една екстремистка секта, която прави не само това. И не спират дотук. Разпространяват посланието, но не със слово, устно или писано, а с индоктринален вирус.

— Продължавай — казах аз.

— Трябва да е бил създаден за тях, вероятно от ултрите, а нищо чудно някой да е пътувал дори до джъглърите и те да са си поиграли с биохимията на невроните му. Няма значение. Резултатът е, че вирусът е заразен, предава се по въздуха и заразява почти всички.

— И ги превръща във вярващи?

— Не. — Сега отговори Васкес. Беше запалил нова цигара. — Той се ебава с теб, но не те превръща в един от тях, схващаш ли? Явяват ти се видения, имаш особени сънища и понякога изпитваш нужда… — Спря и кимна към черепа на делфина на стената. — Виждаш ли тази рибешка глава? Излезе ми златна. Принадлежал на Слийк, един от делфините на кораба. Близостта на едно такова нещо ми носи комфорт; така преставам да се треса. Но ефектът му стига само дотук.

— А ръката?

— Някои от вирусите предизвикват физически промени. Аз имах късмет в известен смисъл. Един от вирусите те ослепява, друг те кара да се страхуваш от тъмното, от трети лявата ти ръка изсъхва и се отделя. Загубата на малко кръв от време на време не ме притеснява. В началото, преди хората да научат за вируса, дори беше гот. С това наистина можех да ги стресна здраво. Започвахме, например, преговори и аз опръсквах всичко наоколо с кръв. Но постепенно това се разчу и хората разбраха за какво всъщност става дума: че съм заразен от последователите на култа.

— И започнаха да се питат дали умът ти наистина е остър като бръснач, както бяха чували — намеси се Дитерлинг.

— Да. Точно така. — Васкес го изгледа подозрително. — Изграждането на репутация като моята отнема време.

— Не се и съмнявам — отвърна Мигел.

— А едно такова малко нещо може да й нанесе непоправима вреда.

— Не могат ли да изкарат този вирус? — побързах да се намеся аз, преди Дитерлинг да е оплескал нещата.

— Да, Мирабел. В орбита имали нещо, което може да направи това. Но за момента там не е сред безопасните за мен места, затова не смятам да ходя.

— Значи ще си живееш с него. Той не може да е толкова заразен вече, нали?

— Не, вие сте в безопасност. Всички са в безопасност. Надали вече съм заразен. — Сега, след като пушеше отново, той се бе поуспокоил. Кървенето бе спряло и това му бе дало възможност да пъхне отново дясната си ръка в джоба. Отпи от чашата си. — Понякога съжалявам, че вече не съм заразен или че не запазих малко кръв от времето, когато бях. Тогава щях да мога да оставям по едно малко подаръче на раздяла.

— Но пък тогава щеше да правиш това, което винаги са искали от теб последователите на култа — заяви Дитерлинг. — Щеше да разпространяваш тяхното верую.

— Да, когато всъщност трябваше да разпространявам веруюто, че ако някога хвана болния маниак, който ми причини това… — не довърши мисълта си, привлечен от нещо. Загледа се като хипнотизиран в някаква точка, като че ли обхванат от парализа. И тогава проговори: — Не. Не може да бъде, човече. Не го вярвам.

— Какво има? — попитах аз.

От устата на Васкес не излизаше глас, макар да виждах движението на вратните му мускули. Явно говореше с някой от хората си.

— Рейвич — обяви най-сетне той.

— Какво Рейвич? — възкликнах аз.

— Копелето ме е надхитрило.

Лабиринт от тъмни, влажни коридори свързваше заведението на Червената ръка с вътрешността на терминала на моста, преминава през черната стена на постройката. Васкес ни водеше с фенерче в ръка, като риташе плъховете по пътя си.

— Двойник. Примамка — измърмори учудено той. — Никога не съм предполагал, че ще ни скрои такъв номер. А ние следихме копелето дни наред.