Аластер Рейнольдс - Казъм Сити

Свих рамене.

— Не знам. От друга страна, на теб какво ти влизат в работата нашите отношения с Гита?

— Добре, Мирабел. — Дръпна от цигарата си по-продължително от обичайното. — Мисля, че се разбрахме. Има неща, за които не обичам да ме питат и за които ти не обичаш да те питат. Може да си чукал Гита, знам ли. — Погледна ме, но аз се удържах. — Но, както каза, това не е моя работа. Няма да питам повече. Няма дори да си помисля за това. Но нали ще ми направиш една услуга? Не ме наричай Червената ръка. Знам, че Рейвич е постъпил много гадно с теб в джунглата. Чух, че не било особено забавно и едва не си умрял. Но искам да си изясниш едно. Тук ви превъзхождаме по брой. Хората ми ви държат непрекъснато под око. Това означава, че за вас не е добре да ми създавате отрицателни емоции. Но ако все пак го направите, аз ще направя така, че онова, което ти е направил Рейвич, да ти се стори детска игра.

— Мисля — обади се Дитерлинг, — че трябва да повярваме на думата на този джентълмен. Прав ли съм, Танър?

— Нека кажем просто, че и двамата докоснахме оголен нерв — отговорих аз след продължилото доста дълго напрегнато мълчание.

— Да — проточи Васкес. — Това ми допада. Ние с Мирабел сме много докачливи и трябва да се отнасяме с уважение към нещата, които ни правят по-чувствителни. Така. Супер. Хайде тогава да вървим да пийнем, докато чакаме Рейвич да предприеме нещо.

— Не искам да се отдалечавам от моста.

— Това няма да бъде проблем.

Васкес вървеше пред нас, проправяйки ни с нехайна лекота път през безметежно разхождащите се хора. От най-ниския етаж на една от сградите се носеха звуци на акордеон, бавни и протяжни като погребална песен. Двойките бяха предимно местни хора, не аристократи, но облечени по най-добрия начин, който им позволяваха средствата: истински непринудени, добре изглеждащи млади хора с усмихнати лица, които търсеха място, където да хапнат, да поиграят хазартни игри или да послушат музика. Войната вероятно бе засегнала осезателно живота им, може би бяха загубили приятели или любими хора, но Нуева Валпарайсо бе достатъчно далече от убийствения фронт, за да не бъде той преобладаващата тема във всичките им мисли. Трудно бе да не им завидиш; трудно беше да не ми се прииска с Дитерлинг да можем да влезем в някой бар и да се напием до забрава, да забравим за пистолета с часовников механизъм, да забравим за Рейвич, да забравим причината, поради която бях дошъл на този мост.

Разбира се, тази вечер видяхме и други хора. Имаше войници в отпуск. Макар да бяха облечени цивилно, човек ги разпознаваше незабавно по агресивно подстриганата коса, галванично издутите мускули, променящите цвета си камуфлажни татуировки по ръцете и странния асиметричен начин, по който бяха потъмнели от слънцето лицата им — белия кръг около едното око, пред което стоеше монокълът им за прицелване. Войниците от всички страни на конфликта се разхождаха свободно и бдителните представители на милицията предотвратяваха възникването на конфликти помежду им. Никой друг освен милиционерите нямаше право да носи оръжие в демилитаризираните зони и то се открояваше ярко на фона на ослепителнобелите им ръкавици. Те нямаше да докоснат Васкес, но дори да не вървяхме с него, нямаше да се захванат и с нас с Дитерлинг. Дори да изглеждахме като навлекли костюми горили, нямаше как да ни объркат с войници на активна служба. Първо, и двамата бяхме доста възрастни за това — наближавахме средна възраст. На Края на небето това означаваше същото, което бе означавало през по-голямата част от човешката история: някъде между четирийсет- и шейсетгодишна възраст.

Не беше много за половин човешки живот.

И двамата с Дитерлинг се поддържахме във форма, но не до такава степен, че да ни объркат с войници на активна служба. Войнишката мускулатура всъщност никога не бе изглеждала нормално, но бе добила особено крайни пропорции през последните години. Някога човек можеше да твърди, че се нуждае от здрави мускули, за да да си носи оръжието. Оттогава екипировката бе усъвършенствана, но телата на войниците на улицата тази вечер изглеждаха като на герои от мултипликационен филм, създадени от падащ си по абсурдните преувеличения художник. На полето ефектът се подсилваше от лекото оръжие, което бе на мода в момента: всички тези мускули, за да се носи оръжие, което не би затруднило дори едно дете.

— Тук — обади се Васкес.

Неговото заведение се намираше в една от постройките, впили се в основата на самия мост. Той ни поведе по някаква тъмна, къса уличка и след това през врата без каквото и да е обозначение, освен холограмите на змии. Стаята, в която се озовахме, представляваше кухня с индустриални размери, изпълнена с пара. Премигнах и избърсах потта от лицето си, като се привеждах, за да спася главата си от всевъзможните готварски приспособления. Интересно дали Васкес ги бе използвал някога за некулинарни дейности.