Аластер Рейнольдс - Казъм Сити

Извадки от документ за новопристигнали, достъпен за всеки желаещ да се запознае с него в пространството около Йелоустоун, 2517 година.

Смрачаваше се, когато с Дитерлинг пристигнахме при основите на моста.

— Трябва да знаеш едно нещо за Васкес Червената ръка — каза ми той. — Никога не го наричай така в лицето.

— Защо?

— Защото го вбесява.

— И това проблем ли е? — Намалих скоростта на колата, след това я паркирах сред разнородната редица от автомобили, наредени от едната страна на улицата. Свалих стабилизаторите; прегрялата турбина миришеше като дуло на пистолет, с който е стреляно току-що. — Не може да се каже, че обикновено се притесняваме за чувствата на нископоставените.

— Така е. Този път обаче може би ще бъде най-добре да заложим на предпазливостта. Васкес може и да не е най-ярката звезда на престъпния небосвод, но има приятели и си пада по крайния садизъм. Затова се дръж примерно.

— Ще стрелям примерно.

— Да… И се постарай да не оплескаш пода с прекалено много кръв, а?

Излязохме от колата; и двамата извихме шии, за да огледаме моста. Не го бях виждал никога досега — това бе първото ми идване в демилитаризираната зона, да не говорим за Нуева Валпарайсо — и ми се стори абсурдно голям, дори когато се намирахме все още на петнайсет-двайсет километра от града. Все още имаше достатъчно светлина, за да виждаме достигащия далече напред, тънък като конец мост, и от време на време да зърваме миниатюрните като мъниста асансьори. Дори тогава вече се питах дали не сме закъснели, — ако Рейвич вече се бе качил в някой от асансьорите, — но Васкес ни бе уверил, че човекът, когото преследвахме, е все още в града, опростяващ мрежата си от активи на Края на небето и преместващ капитали в дългосрочни влогове.

Дитерлинг направи завой и тръгна обратно към нашата кола — със застъпващите се бронирани сегменти, автомобилът с едно колело напомняше броненосец — и отвори малък багажник.

— По дяволите! За малко да забравя горните дрехи, брато.

— Почти се надявах да ги забравиш.

Той ми хвърли едната.

— Слагай я и престани да се оплакваш.

Облякох палтото върху катовете дрехи, които вече носех. Краищата му стигаха до калните улични локви, но аристократите обичаха да ги носят точно по този начин, като че ли предизвиквайки другите да ги настъпват. Дитерлинг облече своето и започна да опитва вариантите за десена, които се избираха от едно място на ръкава, като се мръщеше с погнуса при всяко предложение.

— Не. Не… Не. Боже, не. Отново не. И това няма да свърши работа.

Протегнах ръка и избрах един от вариантите.

— Ето. Изглеждаш смайващо. А сега млъквай и ми подай оръжието.

Вече бях избрал перленосиво за моето палто с надеждата цветът му почти да се слива с оръжието. Дитерлинг извади малкия пистолет от един от джобовете на сакото си и ми го подаде така, сякаш ми даваше пакет цигари.

Оръжието беше много малко и полупрозрачно, под гладките му повърхности прозираха множество миниатюрни компоненти.

Беше с часовников механизъм, направено изключително от въглерод, предимно диамант, но с малко фулерени за смазка и складиране на енергия. В него нямаше нито метал, нито експлозиви; нито пък схема. Само заплетени лостчета и зъбци, смазани от сферичките фулерен. Той изстрелваше диамантови стрелички със стабилизиран спин, а силата си черпеше от отпускането на фулереновите пружинки, навити почти до степен на скъсване. Навиваше се с ключе, като детска играчка. Не разполагаше с мерни прибори, стабилизиращи системи или помощни средства за прицелване.

Но нито едно от тези неща нямаше да има значение.

Пуснах оръжието в джоба на палтото, сигурен, че никой от пешеходците не е станал свидетел на преместването му.

— Казах ти, че ще те уредя с нещо по-така — рече Дитерлинг.

— Ще свърши работа.

— Ще свърши работа ли? Танър, разочароваш ме. Това нещо е с неподправена, дива красота. Дори си мисля, че притежава доста добри ловни възможности.

Типично за Мигел Дитерлинг; успяваше да види всяка ситуация от “ловен ъгъл”.

Направих усилие да се усмихна.

— Ще ти го върна цял и невредим. Но ако все пак не успея, ще знам какво да ти подаря за Коледа.

Тръгнахме към моста. Никой от нас не бе идвал досега в Нуева Валпарайсо, но това нямаше значение. Подобно на повечето по-големи градове на планетата, долавях нещо дълбоко познато в основния план, чак до имената на улиците. Повечето ни селища са организирани около делтовиден уличен модел с три главни артерии, простиращи се на около сто метра на всяка страна от върховете на централния триъгълник. Около тази сърцевина се простираше поредица от все по-големи триъгълници, докато геометричният ред бъдеше нарушен от безразборно нахвърляните предградия и наново разработените зони. Съдбата на централния триъгълник зависеше от конкретното селище и обикновено това се определяше от броя на окупациите или бомбардировките, на които бе подложен градът по време на войната. Много рядко можеше да се открие следа от совалката с делтовидни криле, около която се бе разпростряло селището.