Джентри Ли - Градината на Рама

— Чувстваш нашия страх, нали? — рекох й аз. Чела съм, че бебетата могат да усещат емоциите на заобикалящите ги възрастни. Сигурно е вярно.

Все още не мога да се отпусна и да почивам, въпреки че Симон вече най-спокойно спи върху одеялото на пода. Шестото ми чувство ме предупреждава, че събитията от тази вечер сигнализират за преход в живота ни на борда на Рама към нова фаза. Не съм очарована от прогнозата на Ричард, че Рама може да се носи в междузвездната пустош повече от хиляда години. Опитах се да си представя, че прекарвам остатъка от живота си при условията на настоящето, но разумът ми направи засечка. За Симон преживяването определено щеше да бъде отегчително. Открих, че подбирам думи за молитва към Господ, към рамианите или към всеки друг, който има властта да промени бъдещето. Молитвата ми беше много простичка. Помолих се предстоящите промени по някакъв начин да обогатят бъдещия живот на малката ми дъщеричка.

28 май, 2201

Снощи отново имаше продължително изсвирване, последвано от импозантно светлинно представление в Южната падина на Рама. Не отидох да го видя. Останах в пещерата със Симон. Майкъл и Ричард не срещнаха други обитатели на Ню Йорк, Ричард каза, че продължителността на спектакъла е била приблизително същата като по-рано, но индивидуалните изяви са били значително по-различни. А впечатлението на Майкъл бе, че единствената голяма промяна в представлението са били цветовете. Според него този път водещият цвят бил синият, докато преди два дни беше жълтият.

Ричард е сигурен, че рамианите са влюбени в числото три, затова довечера ще има още едно представление. Денят и нощта на Рама сега са приблизително по двадесет и три часа (Ричард го нарича рамианско равноденствие и това бе точно предсказано от свръхинтелигентния ми съпруг в дневника, който връчи на Майкъл и мен преди четири месеца), така че третото представление ще започне след около два земни дни. След тази трета демонстрация всички очакваме да се случи нещо необикновено. Този път със сигурност ще отида да гледам, освен ако не възникне някаква опасност за Симон.

30 май, 2201

Преди повече от четири часа нашият масивен цилиндричен дом започна да набира все по-голямо ускорение. Ричард е толкова развълнуван, че едва се сдържа. Той е убеден, че под горния край на вдигнатия Южен полуцилиндър се намира изтласкваща система, която работи на физически принципи, надхвърлящи най-необузданите фантазии на учените и инженерите от човешкия род. Вторачил се е в данните на външните сензори, които се изписват на черния екран, държи любимия си портативен компютър и от време на време въвежда в него по нещо в зависимост от това, какво е видял на монитора. Периодично измърморва по някоя дума на себе си и на нас за това, какъв според него е ефектът на тази маневра върху траекторията.

Навремето, когато посред пътя си Рама промени своята орбита, за да поеме удара на Земята, аз лежах в безсъзнание на дъното на шахтата, така че днес не ми е известно колко силно се е тресъл подът при предишната маневра. Според Ричард онези вибрации са били дреболия в сравнение с това, което преживяваме сега. В момента най-обикновеното ходене представлява трудност. Подът подскача нагоре-надолу с голяма честота, сякаш само на няколко метра оттук работи пневматичен чук. Държим Симон на ръце от мига, в който започна ускоряването. Не можем да я оставим на пода или в люлката, защото вибрациите я плашат. Единствено аз се разхождам със Симон на ръце и тогава съм особено предпазлива. Наистина има опасност да загубя равновесие и да падна. И Ричард, и Майкъл падаха вече по два пъти. Симон ще бъде сериозно наранена, ако взема да се стоваря върху нея.

Оскъдната ни мебелировка танцува из цялото помещение. Всъщност преди половин час един от столовете изскочи в коридора и се отправи към стълбите. Първоначално на всеки десет минути връщахме мебелите по местата им, но сега просто не им обръщаме внимание, освен ако не се отправят към входа за коридора.

Общо взето всичко това е направо невероятно и започна с третото (и последно) светлинно представление на юг. Снощи Ричард излезе навън пръв, сам, точно преди мръкване. Няколко минути по-късно той се втурна обратно и възбудено задърпа Майкъл нагоре. Когато се върнаха, Майкъл изглеждаше така, сякаш бе видял дух.

— Октопаяци — извика Ричард. — Струпали са се по бреговата линия два километра на изток. С дузини…

— Е, всъщност не знаеш точно колко са — каза Майкъл. Гледахме ги най-много десет секунди, преди светлината да изгасне.