Джентри Ли - Градината на Рама

— Аз ги наблюдавам от по-дълго време, нали бях горе сам — настоя Ричард. — С бинокъла успях да ги огледам много добре. Отначало бяха само няколко, после взеха да прииждат на тълпи. Направих опит да ги преброя, когато видях, че те се организират в нещо като боен строй. Начело на тази формация излезе един гигантски октос с глава на червени и сини черти.

— Аз не забелязах подобен синьо-червен гигант, нито пък някаква „формация“ — добави Майкъл, когато втренчих в тях невярващ поглед. — Но съвсем ясно видях голям брой от съществата с тъмните глави и пипала в черно и златисто. Според мен те са се обърнали на юг в очакване на светлинното шоу.

— Видяхме и птицеподобните — извърна се към мен Ричард, а после погледна Майкъл. — Според теб колко от тях бяха в ятото?

— Двадесет и пет, може би тридесет — отвърна Майкъл.

— Кръжаха високо във въздуха над Ню Йорк, надаваха писъци, когато се издигаха, а после отлитаха на север, пресичайки Цилиндричното море… — За момент Ричард млъкна. — Мисля, че тези тъпи птици са преживявали нещо такова и преди. Мисля, че знаеха какво ще се случи.

Започнах да увивам Симон в одеялото й.

— Какво правиш? — попита ме Ричард.

Обясних му, че нямам и намерение да изпусна финалното светлинно представление. Напомних му също как ми се беше заклел, че октопаяците дръзват да се появяват само нощно време.

— Случаят е по-особен — отвърна уверено той точно когато прозвуча свирката.

Тази вечер представлението ми се стори още по-впечатляващо. Може би точно това очаквах. Червеното определено беше водещият цвят на нощта. В един момент пламтяща червена арка описа пълен и съвършен шестоъгълник, който свърза върховете на шестте по-малки хорни. Но колкото и впечатляващи да бяха рамианските светлини, те не успяха да останат в центъра на вниманието тази вечер. Около тридесет минути след началото Майкъл изкрещя:

— Погледнете! — И посочи надолу по бреговата линия, в посоката, където по-рано Ричард беше видял октопаяците.

В небето над замръзналото Цилиндрично море едновременно се бяха възпламенили няколко светлинни кълба. Пламъците се намираха на около петдесет метра над земята и осветяваха приблизително един квадратен километър от простиращия се под тях лед. През минутата, в която можехме да различим някои подробности, видяхме как по леда на юг се придвижва голяма тъмна маса. Ричард ми подаде бинокъла си точно когато пламъците бяха започнали да избледняват. Успях да различа, някои индивиди сред тълпата. Удивително голям брой от октопаяците имаха шарки по главите си, но повечето бяха тъмни, черни като въглища, точно като онзи, който ни гони до пещерата. Както черно-златистите пипала, така и формата на телата им потвърждаваха, че тези същества са от същия вид, който бяхме видели миналата година, когато се покатерихме на коловете. Ричард наистина беше прав. Бяха с дузини.

Когато маневрата започна, бързо се завърнахме в пещерата. Опасно е да се намираш навън по време на силни вибрации в Рама, От време на време малки части от околните небостъргачи се отчупват и се стоварват с грохот на земята. Веднага след започването на трусовете, Симон се разплака.

След трудното спускане в пещерата Ричард се залови да проверява външните сензори: разглеждаше предимно разположението на звездите и планетите (например Сатурн изобщо не може да бъде идентифициран от позицията на Рама), а после правеше изчисления, основани на данните от наблюденията. Ние с Майкъл се редувахме да държим Симон; накрая седнахме в ъгъла на помещението — срещата между двете стени ни създаваше някакво чувство за стабилност — и разговаряхме за този удивителен ден.

Почти цял час по-късно Ричард оповести резултатите от предварителното определяне на орбитата. Първоначално нанесе точките на орбитата на хиперболичната ни траектория спрямо Слънцето преди започването на маневрата. После представи с драматизъм новите допирателни елементи (както ги нарече) на моментната ни траектория. Някъде в дълбините на паметта ми трябва да е скътана информация, която изяснява термина допирателни елементи, но за щастие не ми се наложи да я търся. От контекста можех да разбера, че Ричард използва съкратен начин да й съобщи колко много се е променила нашата хипербола през първите три часа на маневрата. Обаче цялостното значение на промяната в хиперболичната ексцентричност ми убягваше.

Майкъл явно си спомняше повече неща от звездната механика.