Сергей Лукяненко - Студени играчки са звездите

В совалката си беше друго нещо. Прохладно, все пак топлоизолацията си я биваше. Миришеше на кожа и пластмаса. И едва-едва на електричество — дори не озон, а някаква едва доловима специфична миризма на изобилие от електронна апаратура. И съвсем малко на подправки — бях ги превозвал два месеца по-рано, при кацането няколко опаковки се скъсаха и подправките се разлетяха из товарния отсек…

Шлюзът беше малък. Имаше миниатюрен пулт за управление на вратите, шкафче със скафандър, който не бях обличал от половин година. Врата към кабината за управление и врата към товарния отсек. Включих механизма за херметизиране и докато сервомоторите в стената бучаха, вдигайки люка и затваряйки напълно совалката, тръгнах да проверя товара.

Кортризонът е много леко нещо. Пластинките, съответстващи точно по размер на докараните от мен картини, бяха опаковани в прозрачен найлон и привързани към стените. На всяка опаковка прецизно беше написана масата и обозначен центърът на тежестта. Направих си сверка със стандартната таблица и пресметнах баланса на совалката.

Великолепно. Никакви проблеми. Вероятно педантичните хиксоиди, които ценят индивидуалността само в изкуството, бяха наели някой от расата на изчислителите за подреждането на стоката.

Затворих товарния отсек, пуснах механизма за изпомпване на въздуха и отидох в кабината за управление. Подковообразният пулт тлееше с жълтите светлинки на чакащите активиране уреди. Стартирах главния компютър, включих комуникационните уреди и зададох общо тестване на системите. Седнах в креслото, закопчах коланите.

Вдясно от мен би трябвало да стои креслото на втория пилот. Но там беше джампърът — алуминиев цилиндър с височина един метър. Потупах го по прохладната странична повърхност.

Глупаво е да се държиш към двеста килограма проводници и микросхеми като към живо същество. По-нормално изглежда да се здрависаш с компютър. Но всеки си има своите чудатости.

— Контролен център до борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“ — разнесе се от високоговорителя. — Готов ли сте?

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център. Почти съм готов.

— Стартовата кула започва десетминутно отброяване. Време за взимане на решение — плюс три минути.

— Разбрано. Чакам потвърждение.

Гледах как машината приключва тестването на собствените си вериги, програми, резервния компютър и системите на совалката. След две минути и четирийсет секунди включих връзката и доложих:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център на Хикси. Готов съм за излитане.

— Успех, пилот.

Как беше казал Гагарин? „Тръгнахме…“

На екрана с недоумение замига силуетът на совалката, обозначаващ положението й в пространството. Тя изгуби равновесие. Започна да се поклаща, разкъсвайки с носа си бялото небе.

Изстрелваха ме.

Ни най-малко претоварване. Същите нула цяло и осем „же“ като на повърхността на Хикси. Изолираната гравитационна флуктуация с моята птичка във вътрешността си се носеше към космоса.

Това не приличаше на старт. По-скоро планетата пропадаше, бягаше надолу под совалката, губеше плоскостта си, свиваше се в кълбо. Чу се гласът на диспечера:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Вече летиш.

— Виждам.

— Дълъг джамп!

— Благодаря, Хикси.

Около совалката се появи лека пелена — на Хикси все пак имаше облаци, просто не се виждаха от повърхността. После небето отново бе чисто, но вече посиняващо, превръщащо се в бледо копие на земното. Носът на совалката се разлюля, наведе се, запратиха ме в посока, противоположна на въртенето на планетата, докато ме извеждаше в орбита. Стартовата кула е в състояние да контролира совалката докъдето има пряка видимост. Това е напълно достатъчно за достигане на първа космическа скорост.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Контролът на космодрума даде информация за твоя коридор… — Диспечерът се поколеба.

— Какво има, Хикси?

— По глисадата 1 1 Глисада — траектория за приземяване. — Бел.прев. се движи крайцер на аларите.

— Вие какво, полудяхте ли? — закрещях аз, поглеждайки накриво радара.

— Не сме ние, „Трансаеро“. Трябва да го разбираш. — Диспечерът също не беше на себе си. Само дето контролираше емоциите си по-добре. Можех да го разбера… той беше долу, на повърхността на Хикси.

— Курсовете пресичат ли се?

Нямаше време да се паникьосвам.

— Възможно е…

— Време?

— Плюс двеста секунди към излизането на орбита. „Трансаеро“, вече подадохме официален протест…