Сергей Лукяненко - Студени играчки са звездите

— Както реши компанията. Макар че тук не ми харесва особено много — признах си аз. — Прекалено горещо е. И местните… са прекалено навъсени.

— А какво, да се веселят ли, след седмица настъпва сезонът им за колективна евтаназия — изсумтя докторът. — Ларвите дозряват, трябва да се осигури жизнено пространство. Добре… Петя. Лек полет.

— Благодаря — започнах да отстъпвам бързо към вратата.

— Поне взе ли си сувенири? — попита докторът.

— Разбира се — отвърнах аз, потупвайки по джоба на куртката си. Медицинските сестри се засмяха много неуверено.

— Непременно наминавай, Петя — каза лекарят след кратка пауза.

— Добре, Костя — отговорих аз и излязох.

Това е, главният проблем отпада. Допуснат съм до полета.

Отидох в корпуса на Контролния център. Там беше пълно с морски пехотинци, наложи се да извадя пропуска си и да го нося в ръка. Дълго търсих свободен диспечер, най-накрая някакъв начумерен младеж вкара данните ми в компютъра и подписа последните точки на разрешението. Совалката ми вече беше заредена с гориво и проверена, дадох на диспечера талони за два и половина тона керосин и потвърдих липсата на претенции.

Това май наистина беше краят.

До старта оставаше още час и половина. Можех да поискам кар, но реших да се разходя до совалката пеша. Кога друг път щях да попадна тук?

Бях долетял на Хикси с обикновена стока, която не създава никакви грижи. Картини. Всеки ги знае — такива едни малки, петнайсет на десет сантиметра, с дървени рамки и стъкло отгоре. На всяка от тях — късче море, дървета на брега, луна в небето и сребриста пътека във водата. Художниците честно се стараеха да осигурят максимално разнообразие, затова тук-таме в морето се мяркаха платна, в небето летяха птици или луната беше забулена в облаци. Общо взето вършеха това напразно — зрението на хиксоидите е значително по-съвършено от нашето. На тях им е достатъчна и онази индивидуалност, която се придава на картината от падналото от четката влакно или от отпечатъка на пръст върху температа.

Обратно карах още по-простичка стока — плочки кортризон. Изглежда те служат на хиксоидите за украшение. Но на Земята от плочките се правят най-хубавите бронирани жилетки и обвивки за най-новите модели совалки. Хиксоидите не протестират, макар да могат да се възползват от Закона за неправомерното използване. Явно смятат, че хората искат да направят корабите си по-красиви.

Моята „птичка“ беше от най-старите, обшита с керамика. Това бе разработената още преди половин век „Спирала“, двайсеттонна совалка с малък товарен отсек. Разбира се, беше подобрена, но външно на практика не се бе променила. От Земята „цървулът“ — какво да се прави, формата на „Спиралата“ е такава, че този прякор й остана — се изстрелва със стария, макар и модернизиран „Протон“. Усещането не е от най-приятните. Както се казва: „От извънземните е приятно да се излита, на Земята е приятно да се каца“.

На гишето на пистата показах за последен път пропуска си и го пъхнах в джоба. Край, време е да си ходя, време е, време е…

Заобиколих корпусите на совалките и тръгнах към кулата за излитане. „Спиралата“ вече беше почти преместена на позиция, но персоналът още не си беше тръгнал и аз ускорих крачка. Винаги е интересно да погледаш извънземните.

Екипът беше смесен. Двама гигантски, близо триметрови, хиксоиди. Бяха подобни на сиви богомолки. На вид са зловещи, но всъщност се говори, че са страшно крехки създания. Лично аз видях веднъж как един хиксоид се спъна, падна и счупи една от опорните си лапи. Ето и сега хиксоидите стояха по-надалече от совалката. Придвижваха я три странни същества, наподобяващи костенурки, но не в коруби, а покрити с нагъната кожа. От време на време от гънките се подаваха дълги тънки пипала и плавно придвижваха совалката с още някой метър напред.

Единият от хиксоидите тръгна срещу мен. Пастта му — не може да ми се извърти езика да я нарека уста! — се разтвори и той изскърца:

— Пилотът?

Кимнах, борейки се с желанието си да му покажа пропуска. Не е тяхна работа да ми проверяват документите.

Хиксоидът отстъпи. Изчаках „костенурките“ да се махнат от совалката и тръгнах към люка. „Костенурките“ бяха вдигнали и трапа, за което им бях благодарен. Дръпнах нагорещената ръчка и отворих люка. Погледнах накриво наблюдаващите ме хиксоиди и влязох вътре.

Колкото по-малко общуваш с извънземните, толкова по-малка е вероятността да сгафиш. Достатъчно е да изтърсиш нещо, наглед съвсем безобидно — и предизвикваш дипломатическа криза. Например да пожелаеш в момента здраве и дълъг живот на хиксоидите би било жестока подигравка.