Сергей Лукяненко - Студени играчки са звездите

— Останете си със здраве, мишоци — казах аз и натиснах бутона на джампъра.

Джампърът изписука тънко, когато кондензаторите изстреляха складираната енергия към антената. И като че ли успях да видя нищото .

Пространството наоколо се разтвори и пусна совалката в опаката си страна.

Джампът.

Да, ние сме най-изостаналите в този свят. Най-големите диваци.

Но най-бързите кораби са нашите.

Джампът. Малко над дванайсет светлинни години, разстоянието е неизменно, винаги е същото, не зависи нито от конструкцията на джампъра, нито от масата на кораба. То е нещо, заложено в самата същност на пространството, неизменно като гравитационната константа или числото „пи“. Затова и не скачам към Земята — тя е по-близо до Сириус. Совалката ми отиде настрани, в тази област от космоса, от която разстоянието до Земята е малко повече от дванайсет светлинни години…

Джампът.

Няма нито време, нито усещане. Само радост. Еуфория в най-чистия й вид. Блещукащ мрак, изпълнен с безопасност и покой. Секс, наркотици, алкохол — всичко това не е нищо в сравнение с джампа. Нищо…

Колко жалко, че няма как да стена от щастие.

В джампа няма време. Излизаме от обикновеното пространство и никакви хронометри не са способни да отчетат това време, през което корабът преодолява тези малко над дванайсет светлинни години. Субективно джампът е безкраен.

Блажена вечност…

Ето кое ни привлича към космоса, отново и отново. Не парите и ордените, раздавани щедро от компаниите и правителствата. Не екзотиката на чуждите светове — нея всъщност я няма, защото никой не ни пуска извън космодрумите.

Блажената вечност на джампа. Еуфорията, с която не може да се сравни никое от земните удоволствия.

Нищото се смени с тъмнина, насладата — с болка. Не, не болка — от джампа не остават никакви вредни последствия. Но в сравнение с отишлата си еуфория всяко състояние е болка.

Лежах в креслото, притиснат от коланите към меките възглавници. Безтегловността ми приличаше на претоварване. Дрехата притискаше кожата ми, сякаш бе от олово. Клепачите ми бяха грапави като шмиргел, прорязваха очите ми при всяко движение.

Нищо, нищо, ще има още един джамп…

Простенах и отворих очи. В совалката цареше пълна тъмнина. Само през предните стъкла сияеха звездите. Тук те са ослепителни и бодливи като игли. Но от тях не става по-светло.

Джампърът потракваше тихо, докато изстиваше. В ушите ми още звънтеше — тънък, скимтящ звук. И нищо друго. Совалката беше напълно лишена от енергия, както винаги след джамп. Разтворих с треперещите си пръсти джоба си и измъкнах оттам тръбичката на фенерчето, пречупих я — течността вътре забълбука, разпалвайки студено синьо сияние. Изгасналите екрани на пултовете и бронираните стъкла заблещукаха.

— Я-яко — казах си аз. — А, Петя? Яко?

В ушите ми още кънтеше. Разкопчах коланите, увиснах над креслото, хванат за страничните облегалки, без да откъсвам поглед от реещото се над пулта фенерче. Измина минута, втора, после по пулта започнаха плахо да се разгарят светлинки. Акумулаторите постепенно се съвземаха от джамп-шока. Заработи системата за аварийна вентилация, основана на най-прости електрически схеми. За да функционира, се нуждаеше само от напрежение. После оживя компютърът, избълва няколко мигащи реда и затихна в недоумение. На дисковете нямаше информация. Всички носители, които в момента на джампа са били под въздействието на напрежение, се изтриват от край до край. Малко неудобство за пилотите — и огромен късмет за човечеството.

От контейнера под дясната облегалка на креслото извадих най-горния от компактдисковете и го мушнах в процепа на пулта. Да започнем от „а“ и „бе“… Дискът се завъртя, компютърът жадно поглъщаше операционната система, програмата за животоподдръжка, тестовите програми. Време е да оживяваш, приятелче… Отблъснах се, пресегнах се през креслото и улових движещото се фенерче. Трябваше да огледам совалката. Впрочем много повече ми се искаше да позяпам през илюминаторите. По-скоро, докато не се е включило осветлението, докато компютърът не е съживил основните системи на совалката и плахото шумолене на вентилацията не се е сменило с обичайното бучене.

А звънтенето в ушите още не отминаваше…

Увиснах пред десния илюминатор, вглеждайки се в космоса. Ето го Сириус, едно от обиталищата на хиксоидите. Ярка бяла звезда. А ако обърна глава колкото мога повече, ще се види почти закритата от совалката мъничка жълта звезда — Слънцето.