Сергей Лукяненко - Студени играчки са звездите

Е, добре.

Общо взето, разликите между нас не са големи.

Облякох се, нахвърлях в куфарчето малкото си багаж. Излязох, затворих вратата, дадох ключовете на камериерката на етажа. Почаках, докато тя оформяше напускането ми на терминала.

Девойката изглеждаше посърнала и уморена. Персоналът в космодрумите вечно не достигаше. Човек влизаше в такива разходи! Данък за потребление на въздух, данък за амортизация на почвата, данък за изменението на масата на планетата — какво ли не бяха измислили извънземните. И това, без да се смятат преките разходи. По-добре да уволнят някой друг търтей-морски пехотинец, отколкото да изтощават диспечерите на КЦ и обслужващия персонал…

— Успешен полет — каза девойката, като поставяше на думите безумни ударения. — Панът ще се върне ли пак?

— Сигурно.

— Хубаво да си починеш, пане. — Девойката въздъхна. — А моята отпуска е… ой… след половин година.

Поклатих глава със съчувствие.

— Панът познава ли Борис Косух? „Аерофлот“?

— Не — признах си аз. Нямахме често вземане-даване с основните си конкуренти. Разбира се, изобщо не заради това, че компанията провеждаше такава политика. Просто пътищата ни се пресичаха рядко.

— Весел човек — каза девойката. Въздъхна. — Мислех, че всички руски пилоти са весели…

Усмихнах се глупаво и тръгнах към асансьора. Какво искаше да каже с това? Някой би си помислил, че съм тъжен човек!

Имаше още време и отскочих до бара на първия етаж, за да изпия едно силно „звездно“ кафе — с канела и исиот. Много полезно нещо, когато искаш да убиеш миризмата на бира. Пилотите никога не се събираха тук — така се беше получило, че „Доналд“ беше нашата територия, а бара в хотела го бяха окупирали наземните служители. Но кафето правеха както трябва.

А сега — докторът.

Административните корпуси бяха наблизо. Всичко е нагъсто тук — на космодрумите на другите планети. И все пак успях да се изпотя, докато тичах по бетонната пътека към спретнатите триетажни сгради. Шмугнах се в най-близката — сградите бяха свързани помежду си с проходи от огледално стъкло и не се налагаше да се мъча повече. Охранителят ми кимна със съчувствие:

— Жега?

— Жега — потвърдих аз.

С това нашият съдържателен разговор приключи от само себе си. Тръгнах по коридора към болницата.

Дванайсети кабинет беше отворен, дочуваха се гласове и кикотене. Веднага ми олекна — чуваше се руска реч. Почуках и надникнах.

— А! — Докторът, нисък и набит момък в зелен хирургически екип, стана от масата. — „Трансаеро“?

— Точно така.

— Влизай де, какво си застанал!

Здрависа се с мен, представи се:

— Костя! Просто Костя.

Беше на трийсет, може би на малко повече. Жизнерадостното му червендалесто лице не позволяваше да се разбере по-точно.

— Петя — измънках аз.

Двете медицински сестри, седнали благоприлично на диванчето до прозореца, прихнаха.

— От цял месец не съм виждал земляци! — продължаваше да говори шумно докторът. — Кога летиш?

— След два часа.

— Имаш ли оплаквания? — Докторът добросъвестно се стараеше да придобие по-официален вид. — Какви ги говоря… Сядай.

— Всичко е наред. — Извадих бланката на полета, като едва не изпуснах писмото на Елза, и му я подадох.

— Къде си роден?

— В Москва.

— О… далече. Аз съм от Абакан. Така, кажи си, момче. Колко изпи днес?

Явно щеше да се наложи да си признавам…

— Половин халба бира.

Докторът ми се закани с пръст и взе от масата алкохолния детектор.

— Ако са повече от две халби — никъде няма да те пусна днес! Дъхни!

Послушно дъхнах в отвора.

— Още веднъж — нареди докторът, като се вглеждаше в скалата.

Задъхах като спринтьор след бягане.

— Слушай, а да не си пил кефир? — полюбопитства докторът. — Е, браво! Браво, момче! Нашите сякаш са решили да поддържат всеобщото мнение — винаги пиянстват преди полет!

— Снощи… попрекалих — признах си аз.

— Колко?

— Три халби.

Медицинските сестри и докторът мълчаха. После докторът пусна прибора в джоба си и изрече замислено:

— Да, случаят е интересен… Къде са ти документите?

Удари печат на бланката, подписа се, прекара над ивицата на магнитния индикатор кодиращ пръстен. Попита:

— А отдавна ли летиш?

— От две години.

Едната сестра се изкикоти неуверено, другата започна да ми се усмихва. Много мило момиче…

— Отбивай се по-често при нас — отбеляза лекарят. — Пиша дисертация на тема: „Влияние на екстремните екстратерални условия върху поведенческите императиви“. Нужни са ми най-полярните случаи.