Сергей Лукяненко - Звездната сянка

Защо казваш „ние“? Нали си един!

А какво означават думите, Пьотър?

Какво означават думите? Нищо, навярно. Ти си един и аз съм един. Ние всички винаги сме самотни, колкото и самовлюбени живи същества да съставят расата ни. Всеки от нас е една цивилизация със свои закони и самота. И все пак дори на куалкуа му е приятно да казва „ние“…

Приближих се към вратата — участък от стената, почти неразличим от останалите. Ниска, удобна за аларите. Докоснах я с ръка, без да вярвам особено, че непознатият механизъм ще благоволи да се отвори.

Вратата се плъзна встрани.

В просторната зала имаше двама алари. Те лежаха върху полегатите си кресла пред нещо, служещо за пулт. Според мен пултът изглеждаше като исполинска кристална друза, увенчана с матов неработещ екран. А може би екранът работеше, но зрението ми отказваше да го възприеме. Сивкавата козина на извънземните настръхна, когато ме погледнаха. От шиите и на двамата стърчаха куалкуа. Прекрасно.

— Трябва да изхвърля от организма си отпадъците от жизнената дейност — казах аз. — Къде мога да го направя?

Историята се повтаряше като фарс.

Единият от аларите стана и заситни към един тунел. Другият каза:

— Последвайте го, моля.

Сега не бях пленник, който трябваше да се държи, без да бъде пускан, пък макар и наужким, а източник на важна информация и представител на раса-съюзник.

— Това е много интимен процес, не бива да съобщавате на никого за него — съобщих аз.

След като оставих горкия техник пред малка етическа дилема, тръгнах след придружителя ми. Двайсетина метра по-нататък, където тунелът се разклоняваше на две, казах:

— Отведи ме при представителите на моята раса. Спешно е.

Аларът се обърка. Едва ли беше обикновен техник и разбираше, че става нещо непланирано. Но го притискаха два убедителни довода — моят статус, който очевидно беше достатъчно почетен, и спомените от кървавото бягство на Ник Ример…

— Спешно е! — изревах аз.

Аларът се обърна и пое надясно. Тръгнах подире му, гледайки смешно отпуснатата задница на изправения на задните си крака извънземен. Приличаше на хрътка, която се ориентира, като души въздуха.

Макар че ако приликата не беше лъжлива и наистина бяха произлезли от гризачи, обонянието не играеше в живота им кой знае колко по-голяма роля, отколкото при хората.

Не вървяхме дълго — скоро аларът спря пред затворен люк. Погледна ме с вид на бито куче:

— Тук се водят важни преговори…

— И аз трябва да участвам в тях — потвърдих.

Щеше да е смешно, ако вратата се беше оказала блокирана. Но съпровождащият ме алар явно имаше достатъчно висок статус. Люкът се отвори.

— …Не, не и не! — чух аз гласа на дядо. — Не мога. Това е прекалено голям шок!

— Какъв шок, дядо? — попитах аз, влизайки. Куалкуа прошепна беззвучно в мозъка ми:

А искаш ли да узнаеш това, Пьотър?

За първи път на кораба на аларите видях топли, сочни цветове. Залата бе с овална форма, стените бяха нежнорозови, таванът — ослепително червен, подът — пурпурен. Като вътрешностите на някакво чудовище… Командващият на аларите лежеше в центъра на кресло с крайно сложна конструкция, а до него имаше три по-обикновени кресла, предвидени за хора. Бяха заети само две от тях — там седяха Данилов и Маша. До алара стоеше изчислителят, който сега ме гледаше с някакъв почти човешки ужас.

А дядо го нямаше никъде.

Даже се огледах, преди да попитам:

— Къде е дядо?

Придружителят ми тихичко отстъпваше, измъквайки се през все още отворения люк. Да, щеше да си изпати… Срещнах погледа на Данилов, но той сведе очи. Погледнах Маша — тя беше разрошена и пребледняла.

— Командващ, къде е Андрей Валентинович Хрумов? — попитах аз. — Къде е дядо ми?

— Това е много сложен етически проблем — отговори аларът след кратко забавяне. — Страхувам се, че нямам право да отговоря, преди той сам да вземе решение.

— Карел! Изчислителю! — Погледнах влечугоида. — Къде е дядо?

Над залага надвисна тишина.

Ти вече си го разбрал — прошепна куалкуа.

— Петя, нямах друг изход — отговори изчислителят с гласа на дядо.

Мерзавци!

— Какво е станало с дядо? — закрещях аз. — Какво е станало с него, гадини?

— Петя, това съм аз — каза изчислителят.

Пристъпих към него — не знам дали за да се убедя, че този толкова близък глас идва от нечовешката паст, или за да удуша чуждоземната твар, опитваща се… опитваща се…

— Нямах друг изход, Петя — каза дядо. — Нямах.