Сергей Лукяненко - Звездната сянка

— Петя, не е задължително врагът на геометрите да е наш приятел. Това първо. И второ — те са избягали много надалеч. Едва ли Сянката ще ги последва.

— Но пък ние можем да отидем при Сянката!

Предполагах, че дядо ще въздъхне уморено, както обикновено, когато се сблъска с упорството ми, но той само каза:

— Да се доберем до ядрото на Галактиката? Не знам дали това е възможно технически, но какъв е смисълът? Смисълът, Петя? Да намерим непозната раса и да й покажем къде се крият враговете й? А ще пожелаят ли те да преследват геометрите? И ако пожелаят, няма ли да се заемат и с нас?

— Та ти самият говореше за третата сила! — възкликнах аз.

— Това вече не е трета сила, Пьотър. Четвърта е. Слабите раси, силните раси, геометрите, Сянката. Законите за съществуване на обществото са различни от законите на физиката. Ако в астрономията взаимодействието на три тела се превръща в проблем, в политиката неопределеност внася четвъртият фактор. Ако се добави към настоящото кълбо от проблеми и Сянката — каквато и да е тя — никой не може да предскаже резултатите.

— Но ако предсказаният резултат не ни устройва? — попитах аз. — Дядо, ако и двата варианта не водят доникъде, не трябва ли да се опита нещо съвсем ново?

— Не знам — отговори той. — Аз все пак не съм бил там, Петя.

— А аз бях!

Всички те мълчаха. Разходих се из стаята, после попитах:

— Мога ли да изляза от тук? Май разказах всичко…

Отговорът беше някакво неловко мълчание. После дядо помоли:

— Почакай, Петя. Има определена причина… засега остани там.

После или всички замълчаха, или изключиха звука. По-скоро второто.

Какво, за двоен агент ли ме смятаха? Готвеха се за проверки и изследвания по маниера на геометрите? Обхвана ме гняв. В края на краищата, в тялото ми имаше куалкуа! Можеха да разпитат и него!

Ние никога не отговаряме на въпроси, Пьотър.

Защо? — попитах мислено аз. Това, че куалкуа заговори сам и без видима причина с мен, беше неочаквано.

Можем да отговорим на прекалено много въпроси.

Не разбрах!

А аларите разбират.

Куалкуа направи пауза и добави:

Проблемът не е в теб, Пьотър. Вече са те подложили на всички възможни проверки. Само че за разлика от геометрите те не афишират този процес.

Нещо ставаше. Нещо много странно. Куалкуа, изглежда, искаше да ми подскаже нещо. За разлика от приятелите ми!

Защо можете да отговорите на прекалено много въпроси?

Куалкуа мълчеше.

Куалкуа, колко личности има вашата раса?

Ти разбра.

Или ми се стори, или той наистина беше доволен, че се досетих.

Ти си… един-единствен?

Куалкуа мълчеше. Да, той не даваше преки отговори. Но понякога отговаряше снизходително с мълчание. Малките амебоподобни куалкуа, разменните монети в космическата игра, инертните същества без никакви стремежи. Не, не същества! Същество! Същество, което беше единно цяло. Винаги! То не се боеше от смъртта, защото тя не съществуваше за него!

Господи, какво е пред него властта на силните раси, тяхното могъщество и апломб, дипломатическите игри и галактическите интриги! То позволяваше да го използват, защото загубата на отделни клетки не може да застраши организма. То беше единно цяло, разхвърляно из Вселената, живеещо в чужди тела и механизми, греещо се под светлината на хиляди слънца и гледащо към света през милиарди очи! Каква сила, какви закони на битието позволяваха на тези късчета желе, разделени със стотици парсеци едно от друго, да мислят заедно? Какъв свят можеше да ги е създал?

Изчислителите, аларите, хиксоидите, дори прашните и дженшите — всички те са почти хора. В сравнение с куалкуа.

Прекарах ръка през лицето си, спомняйки си колко умело куалкуа променяше тялото ми. Лесно беше да се приеме това за нормално, но би трябвало да се замисля как съществото заобикаля закона за съхранение на веществото, като ме превръща в Пер и ме връща в първоначалната ми форма.

Не се бой, Пьотър. Ние не се стремим към власт.

Засмях се. В моето тяло живееше не симбионт, а по-скоро частица от Бог. Истински, който не се нуждаеше от гръмове, мълнии и старозаветни заповеди… Не, навярно не бях прав. Ролята на Бог не подхождаше на куалкуа, пък и съществото не се стремеше към нея. По-скоро можеше да се нарече част от природата. Нещо древно и непресъхващо — като вятъра, светлината, шепота на реликтовото излъчване 1 1 Реликтово излъчване — електромагнито лъчение, идващо от всички посоки на небесната сфера, което ни дава информация за състоянието на младата вселена и се смята за доказателство на теорията за Големия взрив. — Бел.прев. . Вятърът не се нуждае от власт — и дори и да си го уловил с платната си, не смятай, че си му станал господар. Просто за момент пътищата ви са съвпаднали… Попитах мислено: