Сергей Лукяненко: Звездната сянка

Но нима технологиите са най-важното?

На света има неща, по-силни от оръжията — волята, силата на духа, увереността в собствената правота, сплотеността. Какво може да противопостави Конклавът на цивилизацията на геометрите? Дрязгите и раздорите, приглушеното недоволство на слабите раси, самоуспокоението и преситеността на силните? Цялото несигурно равновесие ще рухне за миг. А ако се постараят и регресорите…

Капитане, движим се принудително…

— Подчини се — казах аз.

Ситуацията е опасна.

— Всичко е наред. Имам инструкции. Това е за благото на Родината — прекъснах аз кораба.

Така и не намерих разузнавателното корабче на Ример. Явно го бяха унищожили. За всеки случай. Впрочем можеше да е и за добро. Неволно бях започнал да се отнасям като към разумно същество с компютъра, побрал в себе си част от паметта на Ник, маниера му на общуване, стиховете му. А с тази машина, новичка, непринадлежала никога на никого, беше по-лесно. Геометрите бяха успели да направят борд-партньорите си адски съобразителни, способни да общуват свободно и да взимат нестандартни решения. И при това да си останат само машини.

Навярно в това имаше нещо правилно. Ненапразно нито една раса от Конклава не използваше системи с изкуствен интелект, или поне такива не бяха широко разпространени — вместо това се предпочитаха услугите на изчислителите, куалкуа или други тясноспециализирани същества. В самата мисъл за създаване на нов разум, възможен конкурент, има нещо плашещо. Но защо геометрите, с тяхната вманиаченост на тема единство и приятелство, да пропускат подобен шанс? Може би, когато се намеси инстинктът за самосъхранение на расата, цялата идеологическа черупка се пръсва?

Ситуацията е много опасна — съобщи тъжно корабът.

— Подчинявай се. Изпълняваме мисия на приятелство.

Хубаво е, когато идеологията е на първо място. Дори и геометрите да са допускали възможността за отвличане на кораба, не са му позволили да изпита подобни съмнения. Изплувахме в центъра на ескадрата към кораба-флагман с намалена мощност на двигателите. Беше минала само седмица, откакто го видях за първи път. Тогава огромният диск изглеждаше жалко. Аларите бяха успели да хванат кораб на геометрите цял и невредим, но бяха понесли солидни загуби. Сега обаче флагманът беше съвсем като нов. Страховита бойна машина, неспособна да губи битки…

Куалкуа — помислих си, — твоите сънародници участвали ли са в ремонта?

Да — последва беззвучен отговор. — Помагахме в горещите зони.

Но нали това е опасно и за вас?

И какво?

Разтърсващо равнодушие към смъртта. Небивало. Зад това поведение на амебоподобните същества се криеше нещо, но все още никой не беше успял да проумее какво точно.

В центъра на флагмана се отвори люк. Нямаше никакви шлюзове, въздухът се удържаше от силов щит. Ние падахме в отвора — изглеждаше именно като падане — после усетих леко прилошаване, когато гравитационните полета на корабите започнаха да си взаимодействат.

— Изключване на гравитацията — наредих аз, когато се озовахме във вътрешността на флагмана. — Изключване на всички защитни системи. Отваряне на кабината.

Този път корабчето се подчини безропотно, сякаш решило, че като ти отсекат главата, не жалиш косата си. Кабината се отвори, усетих острата миризма на извънземното, нечовешко обиталище. Подобният на пещера хангар на флагмана беше осветен крайно оскъдно, неподвижните фигури на аларите едва се виждаха.

Почувствах се зле.

Преди седмица си пробивах път през редиците им. Безстрашният герой, непомнещ кой е, щедро раздаващ шамари и режещ с ножа си наляво и надясно… А на пътя ми са стояли техници и инженери, до един без навици в ръкопашния бой. Била е нужна илюзия за схватка — и беше постигната. Ако срещу мен бяха излезли няколко истински десантници, при това с прехвалените аларски бронирани костюми — изобщо нямаше да се измъкна.

Косматите тела наоколо чакаха. Как ме гледаха? С разбиране — нали са знаели какво вършат? С омраза — ръцете ми бяха изцапани с кръвта на приятелите им? С любопитство — аз все пак се бях върнал, носех информация?

— Къде са приятелите ми? — попитах аз, като скочих на пода. — Алари!

Мълчание. После напред излезе черен алар със златиста туника.

— Командващия? — попитах аз.

— Приветствам те на борда, Пьотър Хрумов — каза преводачът куалкуа, който стърчеше във вид на уродлив израстък от шията на командващия. — Радваме се, че успя да се върнеш.