Дейвид Брин - Звездна вълна се надига

Инструментите на Тошио бяха открили буци от чист калай, могилки от хромирани рибешки яйца, коралови колонии, изградени от разновидности на бронза, но до момента никакви достъпни, лесни за получаване образувания от ванадий. Нито пък някакви парчета от специфичния тип никел, който те търсеха.

Те се нуждаеха от чудо — и то такова чудо, което да позволи на екипаж от делфини с помощта на седем човека и едно шимпанзе да поправят своя кораб и да изчезнат от този край на галактиката, преди техните преследвачи да са ги докопали.

Разполагаха в най-добрия случай с няколко седмици. Алтернативата беше пленничество у някоя от дузина не изцяло разумни извънземни раси. А в най-лошия случай можеше да означава междузвездна война, невиждана по размери от милиони години.

Всичко това караше Тошио да се чувства малък, безпомощен и много млад.

Тошио чуваше слабо високочестотните сонарни отзвуци от завръщащите се разузнавачи. Всеки далечен писък получаваше на екрана на скенера свой малък оцветен контрапункт.

Малко по-късно на изток се появиха две сиви очертания, които се гмуркаха, изплуваха, игриво подскачайки и тракайки със зъби.

Един от делфините над уотърскутера се изви и се гмурна към Тошио.

— Хикахи идва и иска уотърскутера на повърхността — Кипиру говореше бързо, сливайки думите в почти неразбираем шифър. — Гледай да не се загубиш по пътя на-на-нагоре.

Тошио се намръщи, докато освобождаваше баласта. Не беше необходимо Кипиру да изразява пренебрежението си толкова явно. Дори когато говореха английски нормално, думите на делфините обикновено звучаха като дълга серия от подигравки.

Уотърскутерът се издигна сред облак от малки мехурчета. Когато излезе на повърхността, водата се стече по стените му в дълги, пенливи струи. Тошио спря двигателя и се завъртя, за да отвори шлема си.

Внезапната тишина му донесе облекчение. Бръмченето на уотърскутера, писуканията на сонара и звуците на делфините изчезнаха. Свежият бриз разроши потната му, права черна коса и охлади горещината, напираща в ушите му. Полъхът носеше ароматите на чужда планета — острата миризма на вторичната растителност върху един от по-старите острови, тежкият мазен дъх на дърво-сонда в неговия разцвет.

Но над всичко тегнеше лекият привкус на метал.

На кораба бяха казали, че няма да им навреди. Най-малко пък на Тошио в неговия водонепроницаем костюм. А профилактиката при завръщането им щеше да отстрани всички тежки елементи, които с право можеше да се очаква, че ще бъдат абсорбирани по време на едно разузнавателно пътешествие… макар че никой не можеше да знае какви други рискове можеха да се появят в този свят.

Но ако им се наложеше да останат тук с месеци? С години?

В такъв случай медицинските способности на „Стрийкър“ нямаше да могат да се справят с бавното натрупване на метали. И тогава те щяха да почнат да се молят джофурски, тенаниански или зороански кораби да дойдат и да ги отведат за разпити или нещо по-страшно — само и само да ги махнат от една красива планета, която бавно ги убива.

Не се живееше лесно с подобни мисли. Тошио се зарадва, когато Брукида се доближи до уотърскутера.

— Защо Хикахи е поискала да изляза на повърхността? — попита той старшия делфин. — Мислех, че трябва да стоя долу, далеч от вражи погледи, в случай, че вече са се появили шпионски спътници в орбитата на Китруп.

Брукида въздъхна.

— Предполагам, тя смята, че имаш нужда от малко почивка. Освен това кой би забелязал машина малка като уотърскутера при този метал около насссс?

— Е — сви рамене Тошио, — много мило от нейна страна все пак. Аз наистина се нуждаех от почивка.

Брукида се изправи във водата, балансирайки с поредица от резки движения на опашката си.

— Чувам Хикахи — съобщи той. — А ето я и нея.

Бързо-бързо два делфина се появиха от север, единият — по-светлосив, а другият — по-тъмен и пъстър. През слушалките си Тошио долови гласа на предводителката на групата:

Хикахи и Сатата се завъртяха веднъж около групата и после спряха пред събралата се експедиция.

Сред дадените дарове от човечеството на неоделфините бе и увеличеният репертоар от мимики. Петстотинте години генно инженерство не бяха могли да приравнят морските млекопитаещи с човека, за когото еволюцията е работила с милиони години. Делфините все още изразяваха повечето си чувства със звуци и и движения. Но те вече не бяха застинали в това, което хората бяха приемали (донякъде с право) за усмивка, изразяваща постоянна веселост. Сега делфините можеха да изглеждат притеснени. Тошио можеше да избере настоящото изражение на Хирахи като класически пример за огорчен делфин.