Дейвид Брин - Звездна вълна се надига

Гласът на Кипиру, отекващ от сложната плетеница кухини под неговия череп, прозвуча като стенание на фагот. Той можеше да имитира също така успешно и обой и тенорсаксофон.

— Е, Малки ръце? Къде е твоята песссен?

Кипиру искаше да е сигурен, че останалите са го чули. Другите делфини плуваха спокойно, но Тошио бе уверен, че слушат всичко. Той се радваше, че Хикахи, ръководителката на експедицията, е на разузнаване далеч напред. Щеше да е много по-лошо, ако тя беше тук и заповядаше на Кипиру да го остави на мира. Нищо казано от Кипиру не можеше да се сравни със срама да бъде защитаван като малко дете.

Кипиру мързеливо се завъртя с корема нагоре до уотърскутера на момчето, удряйки плавно с опашката си, за да може да се задържа на едно ниво с машината. В кристално чистите води на Китруп всичко изглеждаше странно отразено. Коралоподобните върхове на могилите от метал блестяха като далечни планини, видени през омарата, паднала над дълга речна долина. Полюшващи се жълтеникави ластари на водорасли се спускаха от повърхността.

Сивата кожа на Кипиру фосфоресцираше, а острите като карфици зъби в дългата му тясна V-образна уста блестяха с дразнеща яркост, която сякаш се засилваше… ако не от водата, то от въображението на Тошио.

Как можеше един делфин да е толкова гаден?

— Няма ли да ни попееш, Малки ръце? Изпей ни нещо, което да ни накара да повярваме, че вече не сссме на тази така наречена планета, а в познато пристанище. Попей и накарай Мечтателите да мечтаят за земя!

Ушите на Тошио бръмчаха от смущение, независимо от тихото жужене на климатичната инсталация в уотърскутера. Той бе сигурен, че всеки момент Кипиру ще спре да го нарича Малки ръце и ще започне да използва новия прякор, който му беше избрал — Великия Мечтател.

Беше му неприятно да го осмиват заради дребната грешка, която бе допуснал, като си тананикаше, докато придружаваше изследователския екипаж от делфини — те бяха посрещнали разсеяния му напев с подигравки и злъчен смях — но да го иронизират с прякор, запазен почти само за велики музиканти или гърбави китове… беше повече, отколкото Тошио можеше да понесе.

— Нямам настроение за песни точно сега, Кипиру. Защо не отидеш да притесняваш някого другиго? — Тошио се почувства като победител, тъй като успя да изрече думите си с равен, нетрепващ глас.

За негово облекчение Кипиру едва изквича нещо високо и бързо на гърлен тринар, почти първобитен делфински език — което само по себе си бе обида. После делфинът се изви и насочи към повърхността за въздух.

Водата от всички страни беше светла и синя. Блещукащи китрупиански риби се стрелкаха покрай уотърскутера. Техните люспести гърбове отразяваха светлината като носени от вятъра заскрежени листа. Навсякъде наоколо се виждаха различните цветове и форми на метала. Утринното слънце проникваше през ясното спокойно море, за да освети странните форми на живот на този особен и неизбежно мъртвешки свят.

Тошио не виждаше красотата на водите на Китруп. Мразеше планетата, повредения кораб, който го бе докарал тук и делфините, които му бяха спътници в това изгнание. Намираше горчиво задоволство и утеха в съсипващите обиди, които искаше да бе изрекъл към Кипиру.

„Ако си толкова способен, Кипиру, защо тогава не ни изсвириш отнякъде малко ванадий?“ или „Не виждам защо трябва да хабя една човешка, песен, изпълнявайки я пред делфинска публика, Кипиру.“

Въображаемите му забележки имаха задоволителен ефект. Но Тошио знаеше, че никога не бива да изрича подобни неща на глас.

Най-напред точно китообразните, а не човекоподобните, са тези, чиито вокални способности са признати за най-нежни в четвърт от космическите пристанища в галактиката. И въпреки че тъжните балади на по-големите братовчеди — китовете — имат истинска стойност, то дори родът на Кипиру може да си спечели почитатели на дузина светове, само като упражнява белите си дробове.

И при всички положения щеше да е ужасна грешка да се показва човешко превъзходство над който и да е от екипажа на „Стрийкър“. Старият Ханес Суеси, един от останалите шестима човека на борда, го бе предупредил за това, веднага след като напуснаха Нептун — още в началото на пътешествието.

— Само опитай и ще видиш какво ще стане — беше казал старият механик. — Те ще ти се изсмеят, а и аз също, ако имам късмет да съм там, когато се случи. Много вероятно е някой от тях да те захапе, за да си научиш мястото! Но ако има нещо, което делфините да не зачитат, това е човек, който без да има право, заема стойка на господар.