Дейвид Брин - Звездна вълна се надига

След пробния си полет „Стрийкър“ замина за неголямата човешко-делфинска колония на планетата Калафия, за да вземе някои от най-добрите ученици на тамошната малка академия. Това беше първото и вероятно последното пребиваване на Тошио на старата Земя.

Старата Земя все още беше дом за деветдесет процента от човечеството, без да се смятат другите земни разумни раси. Галактическите туристи все още се тълпяха да разглеждат дома на enfants terribles , които бяха причинили такъв смут за няколко кратки столетия. Те открито се обзалагаха за това колко време човечеството ще оцелее без протекцията на патрон.

Всички видове си имаха патрони, разбира се. Никой не достигаше сам такъв интелект, че да може да скита сред звездите без намесата на чужда, овладяла вече звездите раса. И не бяха ли и самите хора такава раса за шимпанзетата и делфините? От времето на Прародителите, митичната първа раса, всеки вид, който говореше и пътуваше с космически кораби, беше отгледан от предшественик. Вече не бяха оцелели видове от онова далечно време, но цивилизацията, основана от Прародителите, с нейната всеобхватна Библиотека , продължаваше да се развива.

За съдбата на самите Прародители имаше много легенди и дори яростно противоречащи си религии.

Тошио се чудеше, както и почти всички други се чудеха от триста години насам, какви ли са били патроните на Човека. Ако въобще бяха съществували.

Можеше ли това да бъде дори някоя от расите, които бяха издебнали нищо неподозиращия „Стрийкър“, а и сега ги преследваха както ловни кучета гонят лисица?

Това не беше приятна насока за мислите, особено като се имаше предвид откритото от „Стрийкър“.

Съветът на земните народи бе изпратил кораба да събере една разпръснала се флотилия от изследователски кораби, проверявайки достоверността на Библиотеката . Досега бяха открити само няколко незначителни пропуска в нейната цялостност. Тук една звезда не беше описана точно на мястото си. Там един биологичен вид бе погрешно квалифициран. Сякаш някой бе направил списък на всички песъчинки на плажа. Този списък не можеше да се провери изцяло и за милиарди години, но можеха да се правят откъслечни, случайни проверки.

„Стрийкър“ претърсваше един малък гравитационен басейн, отдалечен на петдесет хиляди парсека от галактическата равнина. И именно тогава се натъкна на Флотата.

Тошио въздъхна, като мислеше колко нечестно бе това. Сто и петдесет делфина, седем човека и едно шимпанзе; „как бихме могли да знаем какво бяхме намерили? Защо трябваше точно ние да го намираме?“

Петдесет хиляди кораба, всеки с големината на луна. Ето какво бяха намерили. Делфините бяха развълнувани от откритието си — най-голямата Изоставена Флотилия, която някога е откривана, очевидно невероятно древна. Капитан Крейдейки се свърза със Земята за инструкции.

По дяволите! Защо се свърза със Земята? Не можеше ли докладът му да почака, докато се върнехме у дома? Защо позволи на цялата подслушваща Галактика да разбере, че сме намерили едно Саргасово море, пълно с древни останки сред голямата пустота?

Съветът на Земните народи отговори кодирано: „Скрийте се. Чакайте заповеди. Не отговаряйте.“

Крейдейки, разбира се, се подчини. Но не преди половината от расите-патрони в галактиката да бяха изпратили бойните си кораби със задача да открият „Стрийкър“.

Тошио премигна.

Нещо. Може би най-сетне резонанс? Да, магнитният детектор показваше слаб отзвук в посока юг. Той се втренчи в приемника с облекчение, че най-после има какво да прави. Самосъжалението ставаше досадно.

Да. Това трябва да беше лесно достъпен метален залеж. Да каже ли на Хикахи? Естествено, търсенето на изчезналите делфини беше на първо място, но…

Някаква сянка падна над него. Групата заобикаляше едно масивно метално възвишение. Оцветена в медно, могилата беше покрита с дебел слой филизи на някаква зелена виеща се растителност.

— Не се приближавай твърде много, Малки ръце! — изсвири Кипиру отляво. Само Кипиру и уотърскутерът бяха толкова близо до възвишението. Другите делфини го заббикаляха отдалеч.

— Не знаем нищо за тукашната флора — продължи Кипиру. — А и сссме близо до мястото, където се е изгубил Фип-пит. Трябва да си на сигурно — по средата на нашия конвой.

Кипиру мързеливо се въртеше около Тошио, задържайки се изправен с плавни движения на опашката си. Нагънатите рамене на бронята му блестяха с медния отблясък от металната могила.