Нийл Стивънсън - Снежен крах

Когато дойдоха тук, той очакваше широко открито пространство, на което да се изправи лице в лице с Райф. Вместо това цари пълен безпорядък. Няколко дузини корпоративни самолети и хеликоптери са паркирани на плаца. Наблизо има няколко частни хангара, всеки със свой собствен ограден паркинг, на който са паркирани коли и товарни возила. Доста близо са и до резервоарите, където държат запаса от гориво на летището. Това означава много тръби, помпени станции и хидравлични джунджурии, стърчащи тук и там. Тактически площта наподобява повече джунгла, отколкото пустиня. Плацът и пистата сами по себе си, разбира се, клонят повече към пустиня, макар и по тях да има отточни канали, където могат да се скрият неограничен брой хора. Така че по-добрата аналогия би била войната по крайбрежието във Виетнам: широка открита площ, която рязко преминава в джунгла. Не е от любимите места на Чичо Енцо.

— Хеликоптерът наближава периметъра на летището — докладва Куай.

Чичо Енцо се обръща към своя лейтенант:

— Всички ли са по местата си?

— Да, господине.

— Откъде знаеш?

— Всички рапортуваха преди няколко минути.

— Това абсолютно нищо не означава. А какво стана с колата за доставки?

— Ами, мислех да отложа това за по-късно, господине…

— Трябва да можеш да вършиш поне две неща едновременно.

Лейтенантът се извръща, засрамен и уплашен.

— Куай — пита Чичо Енцо, — нещо интересно в нашия периметър?

— Съвсем нищо — отговаря Нг.

— Нещо безинтересно?

— Неколцина ремонтни работници, както обикновено.

— Откъде знаеш, че са ремонтни работници, а не предрешени войници на Райф? Да не си им проверил личните карти?

— Войниците носят оръжие, или поне ножове. Радарът показва, че тези не носят. Изводът е ясен.

— Още се опитваме да получим сигнал от всички наши хора — осведомява го лейтенантът. — Май имаме малък проблем с радиото.

Чичо Енцо обгръща раменете на лейтенанта.

— Нека ти разкажа една история, синко. От първия миг, в който те видях, ми се стори познат. Най-сетне се сетих, че ми напомняш един мой познат: лейтенантът, под чието командване бях известно време във Виетнам.

Лейтенантът е развълнуван.

— Наистина ли?

— Да. Той беше млад, умен, амбициозен, образован. И добронамерен. Но си имаше и недостатъци. Като например непреклонната неспособност да схване основите на положението ни там. Нещо като умствен блокаж, ако щеш, който караше нас, подчинените му, да изпитваме крайна неудовлетвореност. Рискована работа, синко — нямам нищо против да ти го кажа.

— И какво стана накрая, Чичо Енцо?

— Всичко свърши прекрасно. Разбираш ли, един ден сам поех задачата да го прострелям в тила.

Лейтенантът се облещва, лицето му сякаш се парализира. Чичо Енцо не изпитва никакво съчувствие към него: ако той прецака работата, може да умрат хора.

Някой отново дърдори по радиото в слушалките на лейтенанта.

— О, Чичо Енцо… — казва той с половин уста.

— Да?

— Нали питахте за оная кола?

— Да?

— Няма я.

— Няма я?

— Очевидно, когато са кацнали да вземат Райф, от хеликоптера е слязъл мъж, качил се е в колата и я е откарал някъде.

— И къде?

— Не знаем, господине — имахме само един наблюдател на място и той следеше Райф.

— Свали си слушалките — нарежда Чичо Енцо. — И изключи уоки-токито. Ушите ти ще ти трябват.

— Ушите ми ли?

Чичо Енцо се снишава, притичва през паважа и се шмугва между два малки самолета. Внимателно поставя скейтборда на земята. После развързва връзките на обувките си. Сваля обувките. Сваля и чорапите и ги напъхва в обувките. Вади бръснача от джоба си, отваря го, разцепва и двата си крачола от подгъва до слабините, после навива плата и го отрязва. Иначе платът ще се плъзга по косматите му крака, докато ходи, и ще вдига шум.

— Божичко! — възкликва лейтенантът, два самолета по-нататък. — Свалили са Ал! Божичко, той е мъртъв!

Чичо Енцо засега не сваля сакото, защото то е тъмно и подплатено със сатен, затова почти не вдига шум. После се покатерва на крилото на самолета, за да не може някой, спотайващ се долу да вижда краката му. Прикляка на ръба, отваря уста, за да чува по-добре, и се ослушва.

Единственото, което чува отначало, е някакво плискане на пресекулки, което преди го нямаше — сякаш вода се излива от недобре затегнат кран на голия паваж. Звукът като че идва от един самолет наблизо. Чичо Енцо се бои, че може да е гориво, изтичащо на земята — което влиза в план да се взриви цялата тази част на летището и да се ликвидира цялата опозиция с един удар. Той скача тихо долу, заобикаля внимателно двата съседни самолета, като на всеки метър спира да се ослуша, и най-накрая вижда какво е: един от войниците му е прикован към алуминиевия фюзелаж на самолета с дълъг дървен прът. От раната блика кръв, стича се по крачола на панталона му, капе от обувките му и се разплисква на земята.