Нийл Стивънсън - Снежен крах

Следващият кораб е „Ентърпрайз“.

Двата гигантски кораба, танкерът и самолетоносачът, са успоредни, на разстояние между три и петнайсет метра, свързани с огромни кабели и разделени от огромни надуваеми възглавници, все едно са наблъскали помежду им няколко дирижабълчета, за да се търкат един в друг. Тежките кабели не просто са опънати между корабите — направили са някаква хитрина с тежести и макари, подозира той, за да могат кабелите да се отпускат, когато бурните води задърпат корабите в противоположни посоки.

Хиро язди собствената си надуваема възглавничка между тях. Сивият стоманен тунел в сравнение със Сала е тих и усамотен — освен него никой друг няма причини да идва тук. Иска му се само за минутка да поседне и да се поотпусне.

Но няма голяма вероятност за това, като се позамислиш. „ВИЕ СТЕ ТУК“ — произнася той.

Погледът му към корпуса на „Ентърпрайз“ — леко извита грамада от сива стомана — се превръща в триизмерен чертеж, който му показва всички вътрешности на кораба.

Долу покрай ватерлинията самолетоносачът е опасан с пояс от дебела противоторпедна броня. Не изглежда много обещаващо. По-нагоре бронята е по-тънка, а оттатък нея е хубаво — има си истински стаи вместо горивни резервоари и хранилища за амуниции.

Хиро избира една стая с надпис „КАЮТКОМПАНИЯ“ и открива огън.

Корпусът на „Ентърпрайз“ е изненадващо плътен. „Разумът“ не пробива веднага кратер в него — трябва малко време, докато патроните проникнат. И то пробиват само някаква си дупчица с петнайсетина сантиметра диаметър. Ритането блъска Хиро в ръждясалия корпус на петролния танкер.

Но той и без това не може да вземе оръжието със себе си. Натиска спусъка и се мъчи да се цели горе-долу в едно и също място, докато боеприпасите не свършват. После го откопчава от тялото си и го мята през борда. То ще потъне на дъното и стълб от пара ще отбележи местонахождението му. По-късно Големият Хонконг на господин Ли може да изпрати някой от екологичните си отряди за пряко действие, за да го прибере. После може да призоват Хиро пред Трибунала за екопрестъпления, ако искат. Точно в момента не му пука.

Чак след половин дузина опити той успява да захване куката в назъбената дупка шест метра над ватерлинията.

Докато се промъква през нея, комбинезонът му пращи и съска — нажеженият метал стапя и разкъсва синтетичната тъкан. Парчета от дрехата остават заварени върху корпуса. Има няколко изгаряния от първа и втора степен по оголената кожа, но още не го боли. Толкова е нахъсан. По-късно ще го заболи. Подметките на обувките му се топят и цвърчат, докато върви по светещите шрапнели. В стаята е доста задимено, но на самолетоносачите вземат противопожарните мерки много насериозно, а и тук не изобилства от запалими материали. Хиро върви през дима, стига вратата, превърната от „Разума“ в рязана бродерия от стомана. Избива я с ритник и влиза там, където на чертежа пише просто „КОРИДОР“. А после, защото по-сгоден момент надали ще последва, вади катаната.

Когато партньорът й се занимава с нещо в реалността и го няма, неговият аватар се отпуска. Тялото стои там като надуваема секскукла, а лицето продължава да прави всевъзможни упражнения за разтягане. Тя не знае какво върши той, но сигурно е нещо вълнуващо, защото през повечето време или е крайно изненадан, или се посира от страх.

Скоро след разговора му с оня тип, Библиотекаря, за самолетоносача, до слуха й стига плътно боботене — звук от реалността — отвън. Звучи като кръстоска между картечница и моторна резачка. Когато чуе този звук, лицето на Хиро възприема смаян израз, все едно казва „Ей сега ще умра“.

Някой я потупва по рамото. Някакъв костюмар, уредил си ранна сутрешна среща в Метавселената, е решил, че каквото и да прави тая Куриерка, то надали е чак толкова важно. Отначало тя не му обръща внимание — близо минута.

После кабинетът на Хиро се разфокусира, подскача във въздуха като нарисуван върху щора за прозорец и пред погледа й се изпречва лице на мъж. Азиатец. Гадняр. „Антенка“. От ония страшни типове с антените.

— Добре де — сопва се тя. — Какво искаш?

Той я сграбчва за лакътя и я изхвърля от кабината. С него има и друг и той я сграбчва за другия лакът. Помъкват я нанякъде.

— Пусни ми шибаната ръка — казва тя. — Ще дойда с тебе. Съгласна съм.

Не за първи път я изхвърлят от сграда, пълна с костюмари. Този път обаче е малко по-различно. Този път биячите са двойка пластмасови екшън-герои в естествен ръст от магазина за играчки.