Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

— Четвърти рутър — проследен… пети рутър — проследен… тревога! Тревога! Тревога!

— Добре — аз също ставам от мястото си. Всичко е твърде изненадващо… никога не съм очаквал от един сериозен бизнесмен толкова щедри жестове. — Обещавам да дойда. А сега, прощавайте…

— Не, господин дайвър, сега вие ще ме прощавате. Спокойно ще напуснете територията ни, но само след като бъде установен истинският ви адрес. За да имаме гаранция за току-що даденото обещание.

Решетъчните стени на павилиона потъмняват, сякаш са покрити с плътна наметка. Правя крачка — коства ми големи усилия. Не отсичат, а само забавят канала за връзка. Движенията на Урман стават накъсани, всичко плува пред погледа ми, ябълката в пазвата ме притиска към пода, гласът на „Windows-Home“ заглъхва и губи интонация:

— Тревога… тре… во… га…

Така значи. Добрите играчи са мултимилионери.

— Вики, намали детайлите! — шепна аз и продължавам да се пресягам към масата. Само програмата да ме разбере, само да се подчини без уточнения…

Павилионът се променя. От стените изчезват плетениците на орнамента, цветята остават без пъпки, окапва и част от дребните листенца, загрубява текстурата на ризата на Урман.

За сметка на това аз се докопвам до играчките си на масата, сграбчвам носната кърпа. От голяма полза са тия нещица за лична хигиена.

Махам с кърпата — движението е забавено, сякаш всичко става под водата, — и бляскава светлинна плоскост разсича задрямалия малък свят на павилиона. Едни наричат тази програма „лепка“, други — „път“. И едното, и другото е вярно. Програмата търси чужди канали за връзка и започва да ги използва за мои цели.

Много, много нова, рядка и почти безотказна програма.

Част от стената рухва и се отваря изход към улицата. Изглежда съм използвал канала за връзка на самия Фридрих. Грабвам огледалцето и гребенчето, хуквам.

От стената изхвърчат назъбени остри копия. Защитната програма на Ал-Кабар. Скачам — правя отчаян опит да се промуша между копията.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Климатичната инсталация на шлема обдухва лицето ми с леден въздух. По екранчетата бавно пълзи тънка линия — процентът на изтеглената информация, а под нея хищно се свива отворът на стесняващия се канал за връзка. Ето как изглежда в действителност красотата на най-напрегнатите виртуални схватки. Линии, буквички, цифрички. Схватка между програми, модеми, байтове информация.

Не искам. Адски е гадно и тъжно.

— Дийп! — нареждам аз.

Веднага ме заболява главата, но какво толкова! Прехвърчам между копията, падам на пода. Бляскавата лента се дипли по улицата и рути всичко по пътя си. Сградите се сгромолясват, стената с грохот се пръсва на парчета. Лентата прескача дерето. Напред…

Насреща ми изскачат одевешните охранители. И двамата размахват мечове, но и аз вече съм измъкнал моя. Чий вирус ще излезе по-сръчен и бърз?

Моят.

Подарък ми е от един познат, Маниака, спец по компютърни вируси. Подаръчето е убийствено — въздухът под удара на острието избухва и като уригване на дракон помита охранителите. Те изгарят на мига. Превръщат се в черни овъглени скелети.

Маниака си пада по красивите ефекти. Сега компютрите на охранителите са се задръстили, защото са заети със страшно важна работа — пресмятат числото „пи“ с точност до милион знака след десетичната запетая. Не са им останали ресурси дори за да издърпат операторите си от виртуалността. Чудесно, нека се потъркалят в дълбината, вместо да сядат на други машини…

— Неетично… — скръбно шепне „Windows-Home“.

Бягам по лентата. Каналът за връзка е прекрасен, след секунди вече съм на стената. Лентата под краката ми пружинира, подбутва ме, кара ме да бързам. Кикотя се, но все пак се оглеждам.

Охо!

Какво става в Ал-Кабар! Улиците са пълни с хора, по лентата вече тичат други охранители, а от една сграда изпълзява нещо огромно, усукано, неприятно. Нямам желание да се взирам.

По-бързо…

Лентата прескача чудовището и като дъга се опира в земята. Охранителят отново е оживял, размърдва се, вдига лапи — скъсва моста нишка, но не успява да ме докопа. А не може и да се помести, защото е направо прикован към своя канал за връзка.

На последните метри лентата внезапно се раздрусва и прави опит да ме отхвърли. Програмистите от Ал-Кабар са успели да възстановят контрола.

Но вече е късно, аз съм стъпил на земята и при мен дотичва сивият вълк.

— Сядай, Иванушка, време е да изчезваме! — крещи той.