Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

— Дий, кранто! — изкрещява той и ме сритва с токове. Хуквам напред, тъкмо навреме — над дърветата се показва драконът. Пикира над нас и изхвърля три огнени струи. Точно на пътя ни лумва пожар.

— Хайде! — крещи партньорът ми и шепнешком допълва: — Довечера, на обичайното място…

С едно рязко движение го хвърлям от гърба си и побягвам, а след мен се сипят проклятия.

Драконът кръжи над нас за секунда, после прави прост избор и каца при приказния герой. Страхливият му партньор не го интересува.

Точно това се искаше.

Тичам настрана и шепнешком казвам:

— Вики, тегли новите файлове!

Зад гърба ми кипи бой. Впрочем, краткотраен. Върколакът успява да закачи дракона с меча, но вирусът е безсилен срещу защитите на програмата-прехващач. Около върколака закипява бял снежен облак и той замира.

Замразяване. Край. Приятелят ми е вън от играта — вече си е у дома, сваля виртуалния шлем. А пред озъбените муцуни на дракона е копието му, заедно с всичките си трофейни програми… стига, разбира се, да са били у него.

Драконът леко перва с лапа вкочаненото тяло, което се пръсва на ледени парчета. И трите глави се навеждат над тях… търсят откраднатата ябълка.

А аз бягам.

Ябълката в пазвата ми става все по-лека — информацията изтича в моя компютър. Криволича между дърветата, после спирам, за да може „Windows-Home“ по-лесно да тегли файла.

До мен достига ревът на дракона — не е намерил откраднатото и е разбрал каква е работата.

Кой е по-бърз?

Драконът отново литва в небето. Лесно ще ме намери — придвижванията във виртуалността оставят следи. Стоя и чакам.

— Трансферът на файла е приключен.

Край. Това е победа.

— Изход — командвам аз.

— Сериозно? — уточнява „Windows-Home“.

— Да.

— Изход от виртуалността — съобщава компютърът. Пред очите ми святкат разноцветни искри. Светът губи яркостта си… превръща се в избледняла, плоска картина.

— Успешен изход от виртуалното пространство! — казва радостно „Windows-Home“. Гласът в слушалките е рязък и прекалено висок. Върху екранчетата на шлема на фона на гъста синева се рее или по-скоро пада бяла човешка фигурка. Познатото лого на дийпа, дълбината, виртуалния свят.

Свалих шлема и учудено примигнах срещу монитора. Там се мъдреше същата картинка.

— Благодаря ти, Вики — казах аз.

— Никакви проблеми, Льоня — отговори „Windows-Home“. Научих я на тази дребна любезност преди около седмица. Приятно е, когато програмата изглежда по-човечна, отколкото се полага.

— Терминал.

Панелът на терминала замести синевата. Включих се ръчно към шестия компютър-рутър, който беше устоял на атаките, и снех своя достъп. После анулирах временния адрес в Австрия.

Главните нишки са прекъснати. А сега ме търсете, момчета от Ал-Кабар. Пресявайте пак файловете в дирене на „Иван царския син“. Дайвърът се измъкна от капана.

Вече без да прибягвам до гласовото управление, изключих „Windows-Home“, изпаднах в триизмерната нортънова таблица, отидох на диск „D“, където се съхраняваше цялата виртуална плячка плюс малка колекция вируси. Ето го файла на „ябълчицата“ — мегабайт и половина. Прилича на най-обикновен документ за текстовия редактор „Advanced-Word“. Впрочем, към него са прикачени още две нищо и никакви файлчета на… защитни програмки? Пуснах сканиращата програма, разработена точно за такива изненади.

Аха. Точно така. Програми-идентификатори, които са длъжни да унищожат файла, ако той попадне в чужд компютър.

Наясно сме с тия номера. И отдавна сме се застраховали — програмите-идентификатори просто не виждат моя компютър. Съхранявам на диск „D“ точно такива опасни неща.

Вътре в самия текстови файл скенерът също откри изненада: някаква малка програмка, която най-вероятно се включва при опит да бъде прочетена информацията. Друго не бях и очаквал. Изкопирах файла първо на магнитна, после и на лазерна дискета. И се заех с изтърбушването на ябълката от градините на Ал-Кабар.

Оказа се невъзможно ликвидирането на защитните програми, без да се унищожи текстът. Наложи се просто да ги „зашеметя“, да ги извадя от работен режим. После се заех с изненадата от пълнежа. Разрязах файла на двайсет парченца, отделих защитната програма. Тя се оказа абсолютно непознат полиморфен вирус, който — а това вече беше неприятно! — бе успял да се закачи за моя компютър. След два часа работа, от която се откъсвах само за да изпия таблетка аспирин и да отида до тоалетната, стана ясно, че няма да се справя с вируса.