Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Кой сте вие? — запита тя.

— Лъдгейт! — изръмжа старецът. — Уигън Лъдгейт, както добре знаеш. Кого още те е изпратил той да съблазниш? — Покритото му с белези и петна лице беше гладко избръснато, но сивата му, неподстригана коса плуваше свободно, водорасло във вълна застоял въздух.

— Извинявам се, — каза тя, — не съм дошла, за да ви съблазнявам. Вече не работя за Вирек. Дойдох тук, защото… Имам предвид, че изобщо не съм сигурна защо точно дойдох тук, като начало, но по свой начин разбрах, че майсторът, който прави тези кутии, е в опасност. Защото тук има нещо друго, Вирек мисли, че има нещо друго, което ще освободи него, Вирек, от раковете му… — Думите й заглъхнаха в тишина пред почти осезаемата лудост, която се излъчваше от Уигън Лъдгейт, и тя забеляза, че той носи пластмасовите остатъци от стар работен скафандър с евтини метални разпятия, залепени с епоксид като огърлица около оксидираната стомана на пръстена на шлема. Лицето му беше много близко. Тя усещаше миризмата на развалените му зъби.

— Кутиите! — Мънички капчици слюнка се откъсваха от устните му, подчинявайки се на елегантните закони на Нютоновата физика. — Ти, блуднице! Те са от ръката на Бога!

— Спокойно, Лъд, — каза втори глас, — плашиш жената. Спокойно, мадам, просто старият Лъд няма кой знае колко посетители. Здравата се увлича, виждаш, ама иначе е просто дърт безвреден изрод… — Тя обърна глава и срещна спокойния поглед на чифт сини големи очи върху съвсем младо лице.

— Аз съм Джонс — каза той. — Също живея тук.

Уигън Лъдгейт отметна назад глава и зави, и звукът бясно запрепуска между стените от метал и камък.

— Повечето време, скиваш ли, — говореше Джонс, докато Марли се придръпваше след него по въже с възли, изпънато по дължината на коридор, който като че ли нямаше край, — е кротичък. Слуша си гласовете, скиваш ли. Говори си сам, или може би на гласовете, де да го знам, и после нещо го святва и е като сега… — Той спря да говори, и тя все още можеше да чуе слабите ехота на воя на Лъдгейт отзад. — Сигурно мислиш че е жестоко да фана да го зарежа така, ама е най-доброто, наистина. Скоро ще капне. Огладнява. След това идва да ме търси. Иска да подпъхне нещо, скиваш ли.

— Австралиец ли сте? — запита тя.

— Ню Мелбърн. По-точно бях, преди да изкатеря кладенеца…

— Извинявайте, че ви питам, но защо сте тук? В това… това… Какво е то?

Момчето се разсмя.

— Най-често му викам Мястото. Лъд му вика кво ли не, най-вече Кралството. Мисли, че е намерил Господа. Да речем, че наистина го е намерил, ако го гледаш по тоя начин. Докъдето стоплям, бил е някакъв пултов шантиклер преди да изкатери кладенеца. Де да знам как е стигнал тук, ама му харесва на горкото копеле… Аз пък стигнах дотук с бягане, разбираш? Малко проблеми другаде, не ми се разправят подробности, и си дигнах гъза оттам. Качих се тук — това само си е дълга история — и гледам тук откачения Лъдгейт мре от глад. Имаше си някакъв сорт бизнес, продаваше неща, които е оглозгал оттук-оттам, плюс тея кутии, дето ги търсиш, ама вече беше прекалено яко изкукуригал. Идват му купувачите примерно три пъти годишно, той ги отпраща. Хубаво де, рекох си, скривалището тук е същата стока като насекъде, и се фанах да му помагам. Туйто историята.

— Можете ли да ме отведете при майстора? Тук ли е той? Много е спешно…

— Ша те откарам, не бой се. Само че това място не е било правено за хора, имам предвид да се мотат из него, така че си е бая път… Не ми се вярва да тръгне занекъде. Не гарантирам че ще направи кутия за теб. Наистина ли бачкаш за Вирек? Прословутото дърто богато лайно от екрана? Не беше ли шваба?

— Работих известно време — каза тя. — Колкото до националността, бих казала, че хер Вирек е единственият гражданин на една нация, състояща се изцяло от хер Вирек…

— Стоплям кво ти е на акъла — каза весело Джонс. — Сичките тия стари шибаняци са един дол дренки, докъдето го виждам, макар че пада много повече майтап от т’ва да гледаш някое скапано дзайбацу… Дзайбацутата не свършват по осран начин, скиваш ли? Земи дъртия Ашпул — бил ми е сънародник — дето го построил това; викат че собствената му дъщеря му клъцнала гръцмуля, а сега тя е на същото дередже като стария Лъд, заровена някъде из семейния им замък. Мястото е било част от него, скиваш ли.

— Рез… Имам предвид пилотът ми. Разказваше нещо подобно. И една моя приятелка в Париж също споменаваше за Тесие-Ашпул наскоро… Кланът им в упадък ли е?

— Упадък? Господи! Направо са в канала, ако питаш мене. Помисли си. Ние двамата, аз и ти, пълзим през това дето е било някога корпоративните им компютри с данни. Някакъв пакистански търговец го купил: черупката е екстра, и в схемите има бая златце, ама не е толкова евтино да го извлекат, както някои си мислят… И оттогава то все си виси тук, и старият Лъд му прави компания, и то на него. Докато дойдох, и това ми ти. Някой ден сигурно ще се изръсят екипажи от Пакистан и ще фанат да режат… Майтап е обаче колко много от него кат’ да бачка, поне от време на време. Чух от тоя дето ме докара тук, че Т-А забърсали паметта на машините преди да го отрежат…