Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Имаш късмет, Боби. — Той хвърли бутилката назад през рамо. — На брат Тъпкача май не му се очертава скоро да трака на дек…

Джаки беше коленичила над ръката на Тъпкача и оттам се чуваха щракащи звуци. Боби мярна вида на каутеризирана плът, след това бързо погледна в друга посока.

— Знаеш ли, — каза Рез, висейки надолу с главата пред Марли, — изобщо не ми влиза в работата, но дали някой ще те очаква, когато пристигнем? Имам предвид, че ще те откарам дотам с гаранция, и ако не можеш да влезеш, ще те върна обратно до терминала на JAL. Но ако никой не те чака, не знам колко дълго ще ми се ще да вися наоколо. Това място е отпадък, и по такива се е навъдил разен шантав народ. — Рез — или Тереза, както разбра Марли от покритото с найлон свидетелство за пилот, прикрепено към пулта на Сладката Джейн — беше свалила брезентовото си яке за по време на пътуването.

Марли, замаяна от набора дермове, които Рез беше лепнала на китката й, за да контрира конвулсивното гадене на космическия адаптационен синдром, гледаше към татуираната роза. Беше изпълнена в японски стил, стотици години стар, и Марли замаяно реши, че я харесва. Че всъщност й харесва Тереза, която беше едновременно твърда и с нещо детинско в нея и загрижена за странната си пътничка. Рез беше харесала коженото й яке и чантичката й, преди да ги опакова в някаква стегната найлонова мрежа, вече натъпкана с касети, печатани книги и непрани дрехи.

— Не знам — успя да промърмори Марли. — Просто трябва да пробвам да вляза…

— Знаеш ли какво е това, сестричко? — Рез нагласяваше г-мрежата около раменете и подмишниците на Марли.

— Кое? — премига Марли.

— Мястото, където отиваме. То е част от старите конструкции на Тесие-Ашпул. Било е някога компютрите с главната им корпоративна памет…

— Чувала съм за тях — каза Марли, затваряйки очи. — Андреа ми каза…

— Разбира се, всеки ги е чувал — някога държаха целеничка Свободната станция. Даже я построили. След това оголили циците и я продали. Отрязали си жилището от вретеното и го извлекли на друга орбита, само че преди това забърсали компютрите, откълцали ги и ги продали на боклукчия. Той никога не си мръднал пръста за тях. Не съм чула някой да се разполага там, но тук наоколо живееш както завариш… Предполагам, че това важи за навсякъде, де. Като например разправят, че леди Джейн, дъщерята на стария Ашпул, все още си живее в старото им място, окончателно превъртяла. — Тя подръпна професионално г-мрежата за последен път. — Окей. Просто се отпусни. Ще дам повечко газ на Джейн за двайсет минути, но пък ще стигнем бързо, за което предполагам че плащаш…

И Марли се плъзна обратно в някакъв пейзаж, изграден изцяло от кутии, огромни дървени Корнелови конструкции, в които материалните остатъци от любови и памет бяха изложени зад размазани от дъжда прашни стъкла, и фигурата на мистериозния им автор бягаше пред нея надолу по улици, павирани с мозайка от човешки зъби, и парижките ботуши на Марли тракаха сляпо по символи, очертани с матови златни коронки. Авторът беше мъж и носеше зеленото яке на Ален, и се боеше от нея повече от всичко на света. „Съжалявам“, викаше тя, тичайки след него. „Съжалявам…“

— Да, Тереза Лоренц, Сладката Джейн. Кодовете ли искате? Какво? Да, с гаранция сме пирати. Аз съм примерно Капитан шибания Хук… Скив, Джак, дай да ти дам кодовете, можеш да ги провериш… Казах вече, возя пътник. Моля за разрешение, и там по дяволите по-нататък… Марли Незнамсикаква, говори на френски насън…

Клепачите на Марли премигаха и се отвориха. Рез висеше в мрежата пред нея, и всяко мускулче по гърба й беше прецизно очертано.

— Ей, — каза Рез и се завъртя в мрежата. — Съжалявам. Разръчках ги за теб, но нещо не звучат много ентусиазирано. Религиозна ли си?

— Не — каза обърканата Марли.

Рез направи физиономия.

— Добре. Надявам се тогава да можеш да прихванеш нещо от тези идиотщини. — Тя се измъкна от мрежата и направи стегнато задно салто, което я доведе на сантиметри от лицето на Марли. От ръката й се проточваше към пулта оптична лента, и Марли за пръв път забеляза деликатния небесносин куплунг, вживен на нивото на кожата на китката на момичето. Тя мушна конусчето на говорителче в дясното ухо на Марли и нагласи прозрачната тръбичка за микрофон, излизаща от него.

— Нямаш право да смущаваш покоя ни тук — каза мъжки глас. — Нашата работа е работата на Бога, и единствено ние сме виждали истинското Му лице!