Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Но мислите, че все още работят?

— Господи, да. Горе-долу като Лъд, ако на т’ва му викаш работа. К’во мислиш че е твоят майстор на кутии?

— Какво знаете за Биолаборатории Маас?

— Каква мас?

— Маас. Правят биочипове…

— А, да. Те. Ами това е всичко, дето знам за тях.

— Лъдгейт говори ли за тях?

— Може и да говори. Зор ще е да кажа, кат’ се знам колко го слушам. Лъд говори к’во ли не…

Той ги прекара през улиците, подредени с ръждясващите коруби на развалени автомобили, с крановете на боклукчиите и черните кули на топилни пещи. Придържаше се към задните улички, докато навлязоха в западната страна на Агломерата, и накрая изстреля екранолета през един тухлен каньон, бронираните страни избиваха искри от стените, и го заби в стена от опушен, уплътнен боклук. Лавина от отпадъци се срина и почти покри машината, и той пусна лостовете, гледайки как пластмасовите зарове се люлеят напред-назад и от страна на страна. Индикаторът за керосин показваше празно вече от дванайсет преки.

— Какво стана там? — запита тя. Скулите й бяха зелени в отблясъка на инструментите.

— Свалих с пистолета хеликоптер. Случайно. Имахме късмет.

— Не, имах предвид след това. Бях… Сънувах.

— Какво сънуваше?

— Големите неща, движеха се…

— Имаше някакъв вид припадък.

— Болна ли съм? Мислиш ли, че съм болна? Защо компанията ще иска да ме убие?

— Не мисля, че си болна.

Тя разкопча коланите си и се прекатери през седалката, за да се свие където бяха спали.

— Беше лош сън… — Започна да трепери.

Той се измъкна от своите колани и се приближи до нея, притисна главата й до себе си, галейки косата й, приглаждайки я по деликатния череп, разрошвайки я зад ушите й. Лицето й изглеждаше в зеления блясък като нещо измъкнато от сън и изоставено, кожата покриваше костите, тънка и гладка. Черната фланелка беше наполовина разкопчана, и той проследи деликатната линия на ключицата с върха на пръста си. Кожата й беше хладна и влажна от пот. Тя се притисна към него.

Той затвори очи и видя тялото си в изпъстрено със слънчеви ивици легло, под бавен вентилатор с перки от кафяво дърво. Тялото му се клатеше, подмятайки се като ампутиран крайник. Главата на Алисън беше отметната назад, устата й отворена, устните оголили зъбите.

Анджи притисна лице към шията му.

След това изстена, вдърви се и се отметна назад.

— Наемнико — каза гласът.

И той се оказа с гръб към седалката на водача, дулото на Смит и Уесъна отразяваше зелена линия отблясък от инструментите, светлинната глава под него следейки лявата й зеница.

— Не — каза гласът.

Той отпусна пистолета.

— Върнал си се.

— Не. Преди ти говореше Легба. Аз съм Самеди.

— Сам един?

— Барон Сам един, наемнико. Ти ме срещна на склона на един хълм. Кръвта лежи по теб като роса. Този ден пих от пълното ти сърце. — Тялото й се разтресе силно. — Познаваш този град добре…

— Да. — Той гледаше как мускулите на лицето й се напрягат и отпускат, моделирайки чертите й в нова маска.

— Отлично. Остави машината тук, както смяташе. Но тръгни с метрото на север. Към Ню Йорк. Тази нощ ще те водя с коня на Легба, и ти ще убиваш за мен…

— Кого?

— Този, когото най-много искаш да убиеш, наемнико.

Анджи изохка, присви се и започна да плаче.

— Всичко е наред — каза той. — По средата на пътя към къщи сме. — Беше безсмислена фраза; нито един от тях изобщо нямаше дом. Той намери кутийката с пълнители в парката и замени този, който беше използвал срещу Хондата. Намери изпръскан с боя скалпел в набора инструменти и изряза дебелата подплата на парката, милионите полимерни изолационни микротръбички свиреха, докато режеше. Когато я откъсна, той пъхна Смит и Уесъна в кобура и я облече. Висеше на широки гънки като прекалено голям шлифер и издутината от големия пистолет не си личеше.

— Защо направи това? — запита тя, избърсвайки уста с гърба на дланта си.

— Защото тук е топло, и трябва да прикрия пистолета. — Той пусна несесерчето, пълно с използвани Нови Йени в джоба си. — Хайде да тръгваме, трябва да ловим метрото…

От стария джорджтаунски купол, построен четиридесет години след като обединените федерални власти бяха отпътували за долното течение на Маклийн, непрекъснато капеше кондензат. Вашингтон беше южен град, винаги беше бил такъв, и когато пристигнеш с метрото през станциите откъм Бостън, усещаш как тонът на Агломерата се променя тук. Дърветата в Дистрикта бяха зелени и свежи, и листата им засенчваха светлините на арките, докато Търнър и Анджела Митчел вървяха по разбитите тротоари към Дюпоновия кръг и към станцията. Някой беше запалил боклуци в мраморната купа на гиганта. Минаваха покрай тихи фигури, седнали до разпрострени одеала, по които бяха подредени сюрреалистични набори стоки: подути от влагата картонени обложки на черни пластмасови аудиодискове, ожулени протези за крайници, от които висяха груби неврожакове, прашен стъклен аквариум, пълен с правоъгълни стоманени кучешки марки, стегнати с ластик пачки избелели пощенски картички, евтини индийски троди, запечатани по няколко пачки в пластмасови опаковки, разнообразни керамични сервизи за подправки, стик за голф с полуотлепена кожена облицовка на дръжката, бойни ножове тип „швейцарски“ с липсващи остриета, посмачкано тенекиено кошче за боклук, литографирано с облика на президент, чието име Търнър почти можеше да си спомни (Картър? Гросвенор?), замъглени холограми на Монумента…