Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Ало? Ало, чувате ли ме? Името ми е Марли Крушкова, и имам спешна работа при вас. Или при някого на тези координати. Работата е свързана с една поредица от кутии, с колажи. Авторът на тези кутии е може би в огромна опасност! Трябва да го видя!

— Опасност? — Мъжът се изкашля. — Единствено Бог решава съдбата човешка. Ние тук сме свободни от страха. Но не сме и глупаци…

— Моля ви, изслушайте ме. Нае ме Йозеф Вирек, за да намеря автора на тези кутии. Но сега съм дошла, за да ви предупредя. Вирек знае, че сте тук, и агентите му ще ме последват…

Рез я гледаше втренчено.

— Трябва да ме пуснете да вляза! Ще ви кажа още…

— Вирек? — Последва дълга пауза от статични шумове. — Йозеф Вирек?

— Да, същият — каза Марли. — Виждали сте му сто пъти изображението, заедно с английския крал… Моля ви, моля ви…

— Дай ми твоя пилот — каза гласът, и надутостта и истерията изчезнаха, заменени от нещо, което харесваше на Марли още по-малко.

— Резервен е — каза Рез, отщраквайки огледалния шлем от червения комбинезон. — Мога да си го позволя, ти ми плати достатъчно…

— Не, — протестира Марли, — наистина, няма нужда… Аз… — Тя поклати глава. Рез разкопчаваше скобите при кръста на скафандъра.

— Не можеш да влезеш в нещо като това без костюм — каза тя. — Не знаеш какво представлява атмосферата им. Не знаеш дали изобщо имат атмосфера! И всякакви ми ти там бактерии, спори… Какво значение има? — Тя свали сребристия шлем.

— Имам клаустрофобия!

— Ох… — Рез я зяпна. — Чувала съм го това. Значи, че те е страх да бъдеш вътре в разни неща? — Тя изглеждаше искрено любопитна.

— Да, в малки неща.

— Като Сладката Джейн?

— Да, но… — Марли огледа претъпканата кабина, борейки се с паниката. — Това мога да го издържа, но не и шлема. — Тя потрепера.

— Добре, ще действаме така. Влизаш в костюма, но не слагаш шлема. Ще те науча как да го поставиш. Таф ли си? Иначе нито крачка навън от кораба ми. — Устата й беше тънка права линия.

— Да, — каза Марли, — да…

— Ето го преходникът — каза Рез. — Шлюз до шлюз сме. Този капак се отваря, влизаш вътре, аз го затварям. След това отварям другата страна. След това си в каквото минава за атмосфера там вътре. Убедена ли си, че не искаш да сложиш шлема?

— Да — каза Марли, гледайки надолу към шлема, който държеше с червените ръкавици на скафандъра, към бледото си отражение в огледалното лицево стъкло.

Рез леко цъкна с език.

— Животът ти си е твой. Ако искаш да се върнеш, накарай ги да пратят съобщение през терминала на JAL за Сладката Джейн.

Марли се отблъсна тромаво и полетя напред към шлюза, не по-голям от изправен ковчег. Гръдната плоча на червения скафандър се удари силно във външния люк, и тя чу вътрешната да се затваря със съскане зад нея. Над главата й светна лампа, и тя си припомни за лампичките в хладилниците.

— Довиждане, Тереза.

Нищо в отговор. Беше сама заедно с биенето на сърцето си.

След това външният капак на Сладката Джейн се отвори. Леката разлика в налягането беше достатъчна, за да я бутне в мрака отпред, който миришеше старо и тъжно човешки, миризма като на отдавна изоставена килия. Въздухът беше плътен и нечисто влажен и, все още премятайки се, тя видя капака на Сладката Джейн да се затваря зад нея. Лъч светлина блесна край нея, залюля се, завъртя се и я откри да се премята.

— Светлина, — избоботи грубо някой, — светлина за нашата гостенка, Джонс! — Беше гласът, който беше чула в слушалката. Той звънеше странно в желязната огромност на това място, в кухотата, която тя усещаше наоколо, и след това се чу стържещ звук и светна далечен ярък син пръстен, показвайки й отдалечената извивка на стена или корпус от стомана и разтопена лунна скала. Повърхността беше разчертана и издълбана от прецизно изрязани канали и вдлъбнатини, където някога е било инсталирано някакво оборудване. В някои от по-дълбоките изрези все още висяха залепени дрипави парцали кафяв уплътнителен стиропор, други се губеха в мъртвочерна сянка… — По добре й пусни връв, Джонс, преди да си е счупила главата…

Нещо удари рамото на костюма й с влажно млясване, и тя обърна глава и видя розова буца пластмаса, свързана с тънка розова линия, която се изпъна, докато тя я гледаше, и я завъртя. Древното катедрално пространство се изпълни с воя на някакъв двигател, и малко по малко те я изтеглиха навътре.

— Доста дълго ви отне — каза гласът. — Чудех се кой ли ще е първи, и се оказа Вирек… Мамон… След това те я уловиха и завъртяха. Почти щеше да изгуби шлема: той беше започнал да отплува, но един от тях го бутна обратно в ръцете й. Чантичката й, с ботушите и якето вътре в нея, се понесе по своя собствена дъга и я удари отстрани по главата.