Уильям Гибсон - Нулев брояч

В сянката близо до входа на станцията Търнър се спазари тихичко с китайче в сини дънки, разменяйки най-малката от банкнотите на Руди за девет алуминиеви жетона с орнаментираната емблема на СОБА-Транзит.

Два от жетоните им отвориха достъпа до станцията. Три потънаха в автоматите срещу лошо кафе и баяти кифли. Останалите четири ги понесоха на север с тихото плъзгане на влака върху магнитната му възглавница. Той седеше, облегнат назад, с ръце около нея, и се преструваше, че е затворил очи: наблюдаваше отраженията им в отсрещното стъкло. Висок мъж, мрачен и небръснат, отпуснат назад в поза на победен, и момиче с празни очи, свито до него. Тя не беше продумала, откакто напуснаха уличката, където изостави екранолета.

За втори път през този час той обмисляше дали да не телефонира на своя агент. Ако трябва да вярваш на някого, по правило вярваш на агента си. Но Конрой беше казал, че е наел Оуки и другите чрез агента на Търнър, и тази връзка го навеждаше на подозрения. Къде беше Конрой тази нощ? Търнър беше сигурен, че именно той е изпратил след него Оуки с лазера. Биха ли уредили Хосака електромагнитното оръдие в Аризона, за да изтрият следите от провален опит за измъкване? Ако бяха, защо да нареждат на Вебер да унищожи медиците, техния модул и дека на Маас-Неотек? И отново Маас… Бяха ли убили именно те Митчел? И имаше ли изобщо някаква причина да вярва, че Митчел е наистина мъртъв? Да, помисли си той, когато момичето се размърда до него в неспокойния си сън, имаше: Анджи. Митчел се беше боял, че ще я убият: беше уредил измъкването, за да може да я изкара, за да я прехвърли към Хосака, без да смята да се измъква самият той. Или поне това беше версията на Анджи.

Той затвори очи, отграждайки се от отраженията. Нещо мърдаше, нещо дълбоко в тинята на записаните спомени на Митчел. Срам. Все не успяваше да го улови… Внезапно отвори очи. Какво беше казала тя там, при Руди? Че баща й е сложил това нещо в главата й, защото не е била достатъчно умна? Внимавайки да не я събуди, той измъкна ръка изпод шията й, плъзна два пръста в страничния джоб на панталоните си и измъкна малкото черно пластмасово калъфче от Конрой на найлоновата му корда. Разкопча велкрото и изтърси издутия, асиметричен биософт на отворената си длан. Машинни сънища. Влакче на ужасите. Твърде бързо, твърде чуждо, за да може да бъде възприето. Но ако искаш нещо, нещо строго специфично, трябва да можеш да го извадиш…

Той пъхна нокътя на палеца си под противопраховата капачка на куплунга, измъкна я и я сложи на пластмасовата седалка до него. Вагонът беше почти празен, и никой от другите пътници не му обръщаше каквото и да било внимание. Той пое дълбоко въздух, стисна зъби и постави биософта…

След двадесет секунди го беше измъкнал, нещото, което търсеше. Този път чуждостта не му беше попречила, и той реши, че е станало така, защото е търсил едно точно определено нещо, точно този факт, точно това, което можеш да очакваш да намериш в досието на водещ учен: коефициентът на интелигиентност на дъщеря му, определян от ежегодните тестове.

Анджела Митчел беше била доста над нормата. През цялото време.

Той измъкна биософта от гнездото и замислено го затъркаля между палеца и показалеца си. Срамът. Митчел и срамът и специализантството… Оценките, помисли си той. Искам оценките на копелето. Записите му.

Той отново включи досието.

Нищо. Беше го открил, но там нямаше нищо.

Не. Отново.

Отново…

— По дяволите — каза той, разбирайки какво става.

Тинейджър с бръсната глава му метна поглед от седалката от другата страна на пътеката, след това се обърна обратно към потока на монолога на неговия приятел: — Пак ще требе да фукнат игрите, горе на хълма тая нощ. И ние ще се завлечем, ама просто ще висим, няма да ташкареем, само ще зъркелосваме и ще ги оставим да се газят едни други по задниците, и ще си направим майтапа да видим кой кого ще сгази, щото преди седмица Сюзън си бастиса ръката, скива ли я тогава? Голям майтап беше, Кал се напна да я завлече при дофтур, ама се беше наркосал и се натресе със скапаната Ямаха в един легнал полицай…

Търнър щракна отново досието в куплунга си.

Този път, когато всичко свърши, той не каза нито дума. Отново прегърна Анджи и се усмихна, виждайки отражението на усмивката си в прозореца. Беше налудничава, на крачка от превъртането.

Оценките на Митчел бяха добри, много добри. Отлични. Но дъгата я нямаше. Дъгата беше нещо, за което Търнър се беше научил да следи в досиетата на водещите учени, онази определена сигнална крива на изключителността. Той я забелязваше така, както майстор механик може да определи метала по искрите на шмиргела. И Митчел я нямаше.